Рубинът

— Глупости! Образите просто… ми се появиха — отвърна тя, като мяташе глава в усилията да се освободи от него, а познатата болка отново я прониза.

— Все още ли играеш измъчена невинна девица? — той сведе лице толкова близо до нейното, че на нея й се привидяха ухилени дяволчета в здравото му око. — А сега е вече време да се отървем от този ужасен корсет. Нали?

Тя можеше да види всяко косъмче по гърдите му, всеки мускул, който играеше под кожата му. Усети с корема си топлината, която излъчваха мускулестите му бедра, както и възбудената му мъжественост, насочена към нея.

— Никога! Ти ще трябва… само…

— Е-е, Синамон, вече ми досаждаш. Не можеш ли да измислиш нещо друго? — изръмжа Пейгън, след като с неумолимо изражение на лицето здраво стисна китките й е едната си ръка, а с другата развърза сатенената панделка на корсета. Гърдите й всеки миг щяха да изскочат навън.

Дългите му пръсти се насочиха към първата метална кукичка. Докосването му беше като огън. Изгарящо и безжалостно като погледа му. Ловко и уверено като тялото му, което я притискаше.

— П-пусни ме, побъркан идиот такъв! — изкрещя тя и бясно се заизвива под него, от което раната на челото й се отвори. Очите й се замъглиха от сълзи, но продължи да се мята.

— Ще кажа на виконта какво си ми направил! Дори и в това забравено от Бога място, където и да е, не се надявай да се измъкнеш безнаказано!

— Сент Сир? — възкликна той и студено се изсмя. — По отношение на жените виконтът е по- безсъвестен и от мен. Ако беше тук сега, просто щеше да се позабавлява на зрелището, а след това на свой ред да се настани между краката ти.

Тези цинични думи сякаш я заляха със студена вода. Това не беше човешко същество! За малко беше пуснал ръцете й и тя моментално се нахвърли и замахна напосоки към лицето и врата му.

Пейгън леко се отдръпна, за да избегне извитите й като на граблива птица пръсти. Но ноктите й се вкопчиха в бузата му и я раздраха от скулата до челюстта, точно под пресния розов белег, който ясно се очертаваше върху загорялата му кожа.

Той изруга цветисто и продължително. „Стига приказки, глупако! Обладай я и свършвай най-после с това! Събери си ума и се хващай за работа. Върху плещите ти е цяла плантация. Освен това трябва да хванеш убиеца.“

Той отново я затисна с тялото си, коляното му се опря на бедрото й. Допирът с нея беше като мълния, която го порази. Членът му болезнено се напъна. По дяволите, ако не го направеше след малко, щеше…

Изведнъж се сепна. Бялата превръзка на челото й бързо се напояваше с прясно избила кръв.

— Престани с играта, защото ще отвориш раната. Няма да ти причиня болка — промърмори грубо, като изведнъж се почувства необяснимо смутен от бледата й кожа, от безумието, което се четеше в необикновените й синьозелени очи. — Това не е обичайно за мен, Синамон. Така че по-добре се откажи от плана, в който те е въвлякъл Ръксли. Няма смисъл да се усложняват нещата повече, отколкото са.

В отговор очите й го стрелнаха с отвращение и тя твърдо отговори.

— Ти, нищожество, вече ми причини болка. При първия удобен случай ще си го върна, да знаеш!

„Колко е слаба, колко е беззащитна!“ — каза си той, но упорито продължи да откопчава кукичките на корсета й, докато не почувства как тя цялата трепери.

— Какво има? — попита той.

Но жената под него само стисна зъби и мълчаливо извърна лицето си.

Пейгън невъзмутимо продължи.

— Носиш прекалено много дрехи. Защо вие, жените, не искате да разберете, че тук са тропиците, а не Англия. Ще се задушиш под толкова много дрехи!

Тропиците? Тя премигна и безсилието, което изпита, я скова. Толкова далече от дома, далече от всеки, който да й помогне. Но къде беше домът й? Кои бяха приятелите й?

Очите й отново се напълниха със сълзи, но тя не се остави самосъжалението да я размеква. Нещо й подсказваше, че макар да не помни, тя е неподозирано твърда и силна, закалена в дълга и мъчителна борба за оцеляване.

Тя ще го научи този идиот, закле се пред себе си. Той сигурно ще я пусне за малко, за да свали всичките си дрехи. Когато го направи, тя ще бъде готова.

Очите й се присвиха като на котка и тя се втренчи в лицето му. Съсредоточи се и с усилие на волята почти забрави разяждащата гърба й болка.

Почти.

— Е, най-после разбра… Добре. — Пейгън разкопча още една кукичка, и още една. Под пръстите му тялото й постепенно се разголваше.

Възбуждаща плът като слонова кост. Кожа, която излъчваше замайваща топлина и сякаш те възнасяше още при първия допир.

Кожа, каквато той не беше виждал от месеци.

Кожа, която си представяше в трескавите видения нощ след нощ.

Ръцете му се преместиха на следващата кукичка. Жената се извъртя и успя да се отдръпне, преди той отново да я притисне под себе си. С всяко движение се мъчеше да отхвърли спомените за другата жена, чернокосата красавица, която беше целувал под светлината на уличния фенер.

Но не успяваше. Спомените ставаха все по-ясни и живи.

— Стига си се борила, по дяволите!

Корсетът беше почти разкопчан и сигурно можеше да се разтвори. Пейгън смръщи вежди, учуден, че все още здраво обхваща кръста й. Може би е някоя проклета нова мода, която англичанките бяха измислили, докато отсъстваше, си каза наум.

Нетърпеливо я обърна по корем и развърза всички панделки на корсета. Забеляза, че са захванати в метални халки и се усмихна кисело. Не беше подходящо за тукашния климат. Тук ръждата и гниенето съсипваха всичко, освен слоновата кост.

Очевидно никой не й беше казал това.

Което означаваше, че тя току-що е пристигнала от Англия. Иначе вече щеше да го е научила. Още един факт, който може би ще му свършеше работа в бъдеще, в случай, че тя продължи да играе на загубила паметта си.

Раменете й се стегнаха. Тази неестествена напрегнатост направо разяри Пейгън. Значи тя все още не се отказваше от маскарада, според който трябва да жертва девствеността си? За Бога, Ръксли сигурно й е платил цяло състояние!

Представи си как Ръксли я обучава в сексуални волности и това преля чашата. Пейгън сграбчи корсета и го дръпна.

И тогава се вцепени като поразен от гръм. Вторачи се в гърба й. Какво беше това, дяволите да го вземат!

Кръв, навсякъде кръв. Тя се процеждаше от живи рани, които бяха нарязали гърба й от раменете чак до набрания ръб на смешните й кюлоти.

Защо не му беше казала?

Той безмълвно се отдръпна и скочи на крака. Стомахът му се разбунтува. Хвана се за таблата на леглото, почти сигурен че ще повърне. Кой, за Бога, беше в състояние да извърши подобна жестокост?

Чак тогава чу тихите стонове. Техният звук го изпълни с отвращение към самия него.

Беше си казал, че тя е или много смела, или много умна. Сега вече знаеше кое от двете. Наведе се и леко сложи ръка върху рамото й.

— Мили Боже, Синамон, аз…

Но пленницата му трепна и се отдръпна.

— Недей! — После се надигна, посегна към мрежата, разтвори я и се измъкна от леглото. — Не ме докосвай, или, кълна се в Бога, ще те накарам да съжаляваш, че някога си ме срещнал!

Стъпка по стъпка тя се отдалечи от него, прикривайки гърдите си с ръка… Погледът й го изгаряше, очите й бяха пълни с болка.