Рубинът

се обърна настрана и се опита да не мисли на пулсиращата твърдина между бедрата си. Да не мисли за тялото, което само преди минути бе под неговото.

Да забрави колко силно я желаеше. Дори и сега.

В безуспешните си опити да намери някакво, макар и измамно облекчение, Пейгън дълго се въртя в леглото и с нетърпение чакаше утрото.

— Това… Това беше рубинът, нали? „Окото на Шива“?

Чертите на лицето му се изостриха.

— Стига си фантазирала, по дяволите! Било е само сън, казах ти — Пейгън сякаш сам се мъчеше да повярва на думите си.

Настъпи тишина. Дълго време само звуците на джунглата изпълваха безсънната им нощ.

В един миг Пейгън отново долови шум откъм леглото на Барет.

— П-пейгън?

— Заспивай, за Бога!

Малката й брадичка се вирна предизвикателно.

— Аз… Аз си спомних. Искам да кажа, че си спомних, че наистина извиках името ти.

Тигъра въздъхна. Трябваше да си признае, че много му се бе искало поне този път да не е така дяволски откровена. Спомените й още повече го възбуждаха. Пейгън промърмори нещо, което се опита да звучи съвсем безучастно, и се сви в леглото си с надеждата, че поне така ще облекчи болката в слабините си.

Сам знаеше, че няма смисъл.

Да, до сутринта имаше още много време.

— Има… има още едно нещо…

Пейгън преглътна една цветиста ругатня.

— Сега пък какво има, малката?!

— Искам… искам просто да знаеш, че наистина… наистина имам нужда от теб. И за това се оказа прав.

Барет тихо избърса една сълза. Трябваше да му го признае. Някакво чувство, дълбоко в нея, й подсказваше, че честността е била една от най-сигурните опори в живота й.

— Дори и в съня си бях сигурна, че ще дойдеш, нали разбираш?

След това задъхано, до болка откровено признание, Пейгън едва си поемаше дъх. Направо му се искаше да повярва, че това е някакъв хитър номер. Много по-лесно щеше ла го понесе, ако наистина беше така.

И все пак, мъжката интуиция му подсказваше, че жената в другия край на палатката му казва истината.

— Приятно ми е… Приятно ми е да го чуя, Синамон — каза най-носле той. Гласът му бе странно прегракнал. — А сега, би ли ме оставила да спя, за Бога!

* * *

Пейгън стоеше неподвижен, загледан във водата. Слухът му, свикнал със звуците на джунглата, долавяше и разпознаваше и най-малкия шум.

Тихото сумтене на тръгналата за нощен лов мечка. Забързаното пъхтене на чакала. Резкия писък на жертвата му.

Мъжът до водата внезапно застина. Той долови тихия разговор на двамата пазачи, застанали зад бамбуковия храсталак. Пейгън сам им бе наредил да стоят там! Носачите обаче бяха прекалено увлечени в приказките си, за да обръщат внимание на другите звуци около себе си.

Освен това бяха нервни. Пейгън долови притеснението дори в отсечените им, безсмислени хвалби.

Това го накара да се усмихне.

Още три дни и щяха да стигнат до първия от зелените хълмове на Уиндхевън. Лицето на плантатора се изопна.

Стана твърдо като камъка, който сънуваше нощем.

За тези три дни можеха да се случат толкова много неща. И тогава тези тамили, от които сега нямаше никаква полза, щяха да станат много по-нервни. Това им го обещаваха черните очи на човека, който познаваше и най-слабите движения в мрака на нощта.

Само след минути той отново се сля с джунглата, като мина само на сантиметри от тях.

Нощта го погълна и нито едно живо същество наоколо не усети призрачното му присъствие.

29.

Въпреки че все още не се бе зазорило, задухът във въздуха вече се усещаше.

Пейгън мрачно прокара бръснача по брадата си и през наболите гъсти черни косми остана светла следа. Независимо че се дегизираше с черна брада, предпочиташе да бъде гладко обръснат.

Отражението на лицето в подпряното на камък огледало, го накара да се намръщи. Под очите си имаше големи черни кръгове, кожата му бе восъчнобледа. Все още не се бе възстановил напълно след последния пристъп на маларията.

И след няколкото безсънни нощи.

Беше неспокоен. И причината за безпокойството му не бе изкормения труп на елена, който Нихал бе намерил тази сутрин.

Нито двамата часови, които намери заспали на поста им. Нито дори едва забележимата следа от ботуш, която съзря сред разпилените по пътеката листа.

Безпокоеше го нещо друго, което не можеше нито да се види, нито да се пипне…

Пейгън тихо изруга и се отказа да напряга напразно мисълта си. Вместо това предпочете да продължи с бръсненето.

Внезапно зад гърба му пропука клонка. Пейгън моментално захвърли бръснача и грабна пушката си. За части от секундата зареди и се прицели.

В началото на пътеката стоеше Барет и лицето й беше като маска, бяло като платно. Ръцете й конвулсивно стискаха ризата й.

— По дяволите, малката. Кога най-после ще разбереш, че в джунглата някои неща са ти абсолютно забранени.

Тя едва си поемаше дъх, но въпреки това успя предизвикателно да му отговори.

— Може би ще ми кажеш кои са те. Не бих могла да знам толкова добре специалните ти закони, преди…

И спря. Сякаш думите й изневериха. Погледът й за секунда се стрелна надолу и също толкова бързо се втренчи в лицето му. Бузите й светкавично поруменяха.

— Но ти, ти…

По устните на Пейгън се прокрадна едва загатната усмивка.

Направо си заслужаваше това, което видя.

— Ти… Ти не си облечен — заекна тя.

Веждите му се извиха присмехулно.

— А защо трябва да съм, Angrezi? Когато човек е потърсил малко тишина и спокойствие сред джунглата, той не предполага, че към него крадешком ще се прокрадва жена.

— Аз… Аз не съм се прокрадвала — червенината се спусна по шията й и заля раменете й. — Аз никога не дебна.

Пейгън присви очи. Сега той си мислеше какво ли би станало, ако целуне алените петна по бузите й, ако погълне устните и потъне в топлината на желанието й…

Внезапно започна да наедрява. „Защо по-рано не се досетих, че съм гол! — помисли си нервно той. — Тя вече видя, че съм възбуден, по дяволите!“

Пейгън моментално се извърна и грабна парчето памучен плат, окачено на един от близките храсти. Но въпреки бързината, той не успя да скрие резултата от съвсем скромните му фантазии.