Рубинът

леко се поклащаше.

— Първо ще взема топлината ти. После ще взема сърцето ти. А най-накрая, най-накрая ще взема душата ти!

Това бе дяволът. Това бе смъртта.

Барет знаеше, че те наистина ще изпълнят заканите си!

Черепът се доближи още повече. Кръвта й се смръзна. Устните й трепереха. Тя неистово се мяташе.

— П-пейгън! — изкрещя тя. — Господи, Пейгън, помогни ми!

Мъжът над нея се скова. Лицето на Барет беше разкривено от ужас, пулсът й бясно биеше. Пейгън се опита да си представи дяволския образ, който я тормозеше и в един миг го обзе бясна ярост.

Нима образът бе толкова ужасен, че Барет не искаше да го съживи от миналото?

— П-пейгън! Къде си, за Бога? — в гърлото и заседна горещо ридание.

При този зов той съвсем загуби самообладание. Господи, тя го искаше, тя имаше нужда от него! И най- важното — тя му вярваше!

Прозрението дойде до съзнанието на Пейгън като порив на свеж океански вятър след дълги дни изнурителна тропическа жега!

— Тук съм, принцесо моя! Тук, до теб! Сега спи. Аз ще те пазя.

Слабото й тяло потрепери. Дъхът и секна.

— Пейгън? Какво… — Барет внезапно застина в прегръдките му. — К-какво правиш тук? — сковано и настойчиво повтори въпроса си тя.

— Ти ме извика. Извика името ми, Angrezi. И аз дойдох.

Замайването от кошмарния и сън още не бе преминало, но Барет решително му отговори:

— Аз… аз сигурно съм сънувала. Казах ли… казах ли? — не посмя да довърши въпроса си тя.

Барет знаеше, че той й казва истината.

— Какво дали си казала, Синамон? — очите му изведнъж станаха сериозни и настойчиви.

Не, сега Пейгън нямаше да й помогне. Неговото терзание в момента не бе по-малко от нейното. Всеки нерв, всеки мускул от тялото му изгаряха от страст.

— Казах ли нещо?… Направих ли нещо? По дяволите, знаеш какво имам предвид!

Пейгън леко се усмихна. Лицето му оставаше скрито в мрака.

— Не те разбирам, Angrezi. Защо не ми го кажеш направо?

Това предизвикателство я накара отново да заблъска ръцете и раменете му, да се опита да се изтръгне от прегръдката му.

Той обаче я държеше без никакво усилие. Превъзходството му само я разгневи още повече.

— Пусни ме! В-върви по дяволите!

— Що за джентълмен ще бъда, ако го направя, Angrezi Не забравяй, че ти бе тази, която ме извика в леглото си, а и половината лагер сигурно са чули, че викаш името ми. Да извикам ли Нихал да ти го докаже? Или може би Мита?

— Не, по дяволите. Това бе само… само защото сънувах кошмари. Направила съм го, без да искам.

Очите на Пейгън хитро светнаха в тъмнината.

— Нима, Синамон? — запита я той с кадифен глас, който обаче вещаеше сигурна опасност.

— Разбира се — отсече рязко Барет. — Първото име, което ми е дошло наум вероятно е било твоето. Още повече, че това май е единственото име, за което мога да се сетя — добави горчиво тя.

Пейгън се извъртя така, че с всяка част от тялото си плътно се долепи до нея.

— Ни ти вярвам, Синамон. Да оставим настрана това, че ти самата не си вярваш! — продължи неумолимо той.

Пейгън дишаше тежко, разкъсван от желанието да я притисне към себе си така, че тя да не може да си поеме дъх, да почувства мекото й гъвкаво тяло да се разтапя под неговото, да я изпълни с мъжката си топлина. Тигъра стискаше зъби, опитваше се да обуздае дивия си глад, знаеше, че в този момент тя наистина е негова и че в състоянието, в което се намираше — някъде на границата между съня и пробуждането, тя дори не би се съпротивлявала.

Само след секунда Барет щеше да извива тялото си в желание, кадифеното й тяло щеше да се разголи под пръстите му, сладостният й стон щеше да обгърне и двамата…

В един миг всички звуци на джунглата — от чуруликането на птиците до жуженето на насекомите, се сляха в един — в бушуващия ритъм на сърцето му.

В задъхания, отривист отговор на нейното.

„Господи, как те искам, Angrezi. Искам единствената преграда между нас да бъде горещата ти кожа. Да бъдеш само желание. Ръцете ти страстно и силно да рошат косата ми. Устните ти треперещи да мълвят името ми а аз да ти покажа света на истинското блаженство!“

Пейгън изведнъж се стресна, осъзнал как в лудостта си едва не бе произнесъл тези думи. А те бяха много опасни, защото веднага щяха да дадат в ръцете й цялата власт над него.

Той тихо изруга, скочи на крака и със залитаща походка се премести в леглото си.

„По дяволите тази прелъстителка!“, помисли си той. Ако сега си позволеше да я обладае, щеше да означава че е глупав като чакалите, които виеха отвън, или като маймуните, които се гонеха и крещяха в развалините на храмовете.

Сега Деверил Пейгън бе стигнал дотам, че да зареже всичко, за да изпита няколко часа наслада с една сирена с копринена кожа, изпратена му от мръсника, на речен Джеймс Ръксли.

Дали тя помнеше уроците му…

— Стига сме се забавлявали, Angrezi Време е да спим.

Пейгън постави пушката си така, че да му е подръка и кръстоса силните си ръце зад главата.

Леглото се огъваше под тежестта му. Металните пружини скърцаха.

Пребледняла, Барет следеше движенията му, дебнеше всеки звук. Единственото, за което можеше да мисли в момента, бе колко хубаво е да лежи под едрото му, топло тяло, да усеща всеки негов мускул…

„За Бога, какво става с мен? Нима съжалявам, че Пейгън се премести в леглото си?“

Жената се намръщи, мислите й вече бяха съвсем объркани.

Толкова много неща в този мъж всъщност не бяха такива, каквито изглеждаха. В един миг той яростно я завладяваше със страстта си, в следващия я предпазваше от собствената й необузданост.

Той беше звяр, беше безжалостен. Неумолим тиранин.

Въпреки че не искаше да си го признае, Барет знаеше, че Пейгън би могъл да я има във всеки момент, стига да пожелае. А тя, тя бе готова да му се отдаде. Бе готова да го направи преди минута. Завладяваше я силата му, тайнственото, магическо умение на пръстите му. Той прекрасно го знаеше.

И въпреки всичко не го бе направил.

В този миг Барет осъзна, че Деверил Пейгън е човек на честта, макар да го показваше по свой, странен начин. Тази мисъл сякаш я зашемети. Странна слабост обзе тялото й, дишаше забързано, на малки глътки. В слабините й отново пропълзя познатата топлина.

— Пейгън?

— Спи! — заповяда й мъжът от другия край на палатката.

— Беше… беше ми студено. Т-толкова студено. Насън ми се яви един череп — твоят череп. Вътре грееше някакъв камък — ярък и ослепително червен. Пламъците му обаче бяха студени, непоносимо студени. Красотата му идваше сякаш от дявола — Барет рязко си пое дъх. — Нима… нима съм се побъркала?

Пейгън се намръщи. Какво знаеше тя за рубина? Какви сведения имаше закътани в потайните дълбини на съзнанието й. Може би имаше нещо, което можеше да му послужи като коз в играта срещу Ръксли. Англичанинът нервно отхвърли тази мисъл.

— Забрави за това, нали е било само сън — промърмори той.

Предчувствието за опасност, което го завладя при думите й, охлади малко кипналата му страст. Пейгън