Рубинът

Angrezi Целуни ме пак! — дрезгаво промълви той.

В съзнанието на Барет изплува видението на гората, през която бяха вървели. Изсъхналата, почерняла от зноя джунгла… В този миг жената разбра, че сега тя е тази джунгла, а той е искрата, която ще я подпали.

— Сега, кралице моя! За Бога, смили се над мен!

Той чакаше. Всяка клетка от тялото му се бореше да удържи напора на желанието.

Един миг, отмерен от два бесни удара на сърцето й, и Барет разбра какво иска той. Тялото й отговори на молбата му, устните й се разтвориха в неговите, устата му омекна в топлината на нейната…

Сливаше се с него. Обсебваше го. Покоряваше го.

Завинаги, въпреки че все още не бе осъзнала това.

— П-пейгън?!

— Още, Angrezi Обгърни ме с бедрата си, дай ми огъня си! За Бога, усещам, че животът ми до този момент е бил ледено студен.

Барет се разтърсваше от силата на неговото желание; тържествуваше от усещането за собствената си власт; искаше й се да направи всичко, което той желае от нея, дори повече. Тя се извиваше като дъга под ласката на опитните му пръсти, допирът на ръцете му сякаш вливаха във вените й разгорещен живак и я превръщаха в сирена, — изплувала от черното кадифе на морските дълбини.

Сега тя бе Жена, а той — нейният Мъж.

Бедрата й се обвиха около кръста му. Ръцете й обгърнаха врата му и рошеха мократа му коса.

Пейгън трепереше. Барет почувства, че се намира върху вулкан, който всеки миг ще изригне…

Тя затвори очи.

Алена коприна и златни звънчета. Меден смях след дългата, пламенна нощ.

Споменът за съня внезапно нахлу с болезнена яснота. Тогава Барет разбра, че бе сънувала този мъж.

Осъзна колко силно копнееше да го докосва, да засилва насладата му до мига, в който и двамата щяха да се слеят в сладостен екстаз. Но дори и сега, допирът с него бе мъчение, което не можеше да се определи с думи. Барет трепереше пред прага на пълното си отдаване.

Устните му бавно се спуснаха по врата й и леко плъзнаха по коприната на гърдите й. Той сякаш проникваше във всяка нейна клетка, изследваше я. Пейгън галеше с влажния си, кадифен език всяка извивка от тялото й.

После внезапно се снижи и захапа едното прекрасно, съвършено, настръхнало зърно.

— Искам да тръпнеш за мен, Angrezi! Искам да стенеш за мен! Разкрий ми божествената си топлина!

Устните му сякаш я извайваха. Устата му се впиваше в копринената й кожа, нежна и яростна.

Огнени тласъци заливаха тялото й. То се изпъваше като лък, готов за стрелата на господаря си.

Езикът му, зъбите му, страстта му като течна лава я превземаха все по-властно и по-властно с всеки удар на сърцето й.

Саронгът се свлече до бедрата й. Ръцете му си играеха с голотата й, влудяваха я, изгаряха я.

Сякаш я отделяха от нея самата.

Пейгън тихо шепнеше тайнствени слова на наслада и тържество. Думи, които тя не разбираше. Те идваха от непознати за нея дълбини на душата му.

Всяко негово докосване я тласкаше към неземна наслада. Ласките му сякаш изсмукваха дъха от гърлото й, кръвта от вените й.

И най-накрая — сърцето от гърдите й.

— П-Пейгън, спри!

Но вече бе твърде късно за молби и обвинения. Нощта ги обгърна в горещата си, сластна магия, за да остави единствено Желанието — оставящо я без дъх, разкъсващо я с ноктите си Желание…

В този миг насладата сякаш я удави като порой, после я запокити ослепяла и бездиханна сред сребърната музика на вълните.

* * *

Барет все още се носеше върху вълните на опиянението, когато нечий вик стресна Пейгън. Той рязко зададе някакъв въпрос и напрегнато зачака отговора.

Съзнанието й започна бавно да се връща, носейки със себе си обвиненията за случилото се.

„За Бога, какво стана с мен!? И с какво този мъж ме направи толкова безразсъдна, толкова необуздана…“

Барет се откъсна от прегръдката му със сподавен стон, едва успявайки да се задържи над водата.

От края на джунглата се чу още едно напрегнато повикване. Пейгън измърмори нещо. Барет го видя да изтръгва клона и да го хвърля в морето. След това се извърна и тръгна към брега.

Англичанката мрачно го последва, като все по-яростно се ожесточаваше срещу себе си. Когато краката й стигнаха твърдата опора на брега, Барет усети, че от очите й бликват горещи сълзи.

В този миг Пейгън се обърна и погледът му прониза мрачното й лице. Ръката му погали мократа от сълзи буза.

— Не казвай нищо. Нито дума.

— Аз… аз не плача — отвърна предизвикателно тя. — Аз никога не плача.

Пръстите му болезнено нежно погалиха очите й.

— Никога не съм твърдял подобно нещо, Angrezi.

Пейгън се подвоуми, сякаш искаше да каже още нещо. Пръстите му нервно галеха бузата й. Но само се наведе, взе пушката си и я прехвърли през рамо.

— Облечи се! Нихал е забелязал група ловци.

27.

Часове по-късно Барет се въртеше върху постелята си и не можеше да заспи. Ловците се оказаха група недоволни туземци от племето Ведда, тръгнали за дивеч в огромната и оголена преди мусоните джунгла.

Пейгън взе от тях малко сол и един току-що убит глиган, а в замяна им даде билки и силна оризова ракия. Те пиха заедно до полунощ, после нарамиха торбите и лъковете си и отново потънаха в джунглата.

Барет бе измъчвана в безсънието си от всеки фалшив тон на песните им, от всеки пристъп на кресливия им смях. С всеки изминат час тя все по-трескаво се опитваше да догони съня.

А той й се изплъзваше.

Може би това се дължеше на очакването, че Пейгън всеки миг ще повдигне леката мрежа пред входа на палатката и ще влезе. Тя вече се бе съгласила с настояването му да спят в една палатка, въпреки че подобна заповед не й бе приятна. Все пак знаеше, че ако започне да се разхожда насън из джунглата, едва ли някога щеше да се върне. Затова, когато Пейгън нареди леглото й да бъде внесено в неговата палатка, тя преглътна протеста си и се задоволи само да го изгледа с остър, предизвикателен поглед.

Сега лежеше в задушната тъмнина и не можеше да мисли за друго, освен за силните ръце и топлите устни на Пейгън, за способността му да отгатва желанията й преди още тя да е помислила за тях.

А може би той владееше някаква черна магия, с която я омагьосваше да иска, независимо от волята и духа й, само това, което той бе й отредил.

Барет нервно се обърна настрана, загаси масления фенер и се закле никога повече да не пропилява времето си в размишления за този непоносим англичанин.

Застанал в другия край на лагера, Пейгън видя как светлината в палатката бавно се стопи. Той въздъхна от облекчение. Толкова дълго се бе въздържал да я приближи.

С настъпването на нощта изкушението отново го завладя.

Непрекъснато си представяше как ще се почувства тя ако влезеше при нея, колко малко бе необходимо