Рубинът

смениш този тоалет с нещо по-подходящо за джунглата. — Той бръкна в кожената си торба, извади оттам някакъв смачкан бял плат и й го подхвърли. — Сваляй тези дрехи и облечи това!

Барет погледна натрапеното й облекло и гняв опари страните й. Пейгън й бе дал една от своите ризи, както и чифт жълтеникавокафяви бричове за езда. Под ризата се виждаха чифт меки кожени ботуши.

Черните му вежди се повдигнаха многозначително.

— Открих, че си много привлекателна, когато си облечена в моя риза, Синамон — промърмори той. — Този път ти давам и бричовете си.

— Аз… Аз не съм съгласна.

— Никой не те пита за това, малко диво котенце В противен случай те връщам и те оставям на плажа — там, където те намерих.

Барет го погледна с най-силната ненавист, на която бе способна.

— Само не се опитвай да ме убедиш, че този смешен тоалет ти е удобен. Наблюдавам те вече час, Angrezi. Всяка стъпка е истинска мъка за теб. Чудя се как успя да издържиш толкова дълго, без да се препънеш. Това май още веднъж доказва истината, която разбрах отдавна — ти си едно дяволски твърдоглаво същество. Ние, естествено, не можем да си позволим да ни задържаш. Трябва да побързаме, ако искаме да стигнем до мястото за лагеруване преди да е паднала нощта. А сега, мини зад този храсталак и се преоблечи.

Барет все още се инатеше, но той я хвана за лакътя, извъртя я и леко я побутна към паравана от растения.

— Чудесно. Единственото, на което си способен, е да ме вбесяваш до лудост — просъска тя и неохотно тръгна към мястото, което й бе посочил.

Неговият отговор беше само дрезгав смях.

След като провери внимателно дали в храсталака няма паяци или някакви други гадинки, Барет започна да откопчава копчетата на блузата си. След това свали и полата си; като през цялото време не спираше да ругае Пейгън.

— Не забравяй за корсажа — напомни й той.

Барет моментално пожела да му възрази, но после се отказа. Мисълта, че ще свали притесняващите я долни дрехи, й беше наистина приятна.

— Мразя това място — роптаеше тихо англичанката — мразя тези дрехи. Но най-много мразя теб, проклети господин Пейгън!

Барет още веднъж провери дали Пейгън не я шпионира. После свали корсажа и фустата си, взе меката риза от фин лен и я облече. Ръкавите, разбира се, й бяха прекалено дълги, а яката леко зееше. Въпреки всичко обаче, Барет честно си призна, че след стегнатите женски дрехи, тази свободна мъжка риза беше направо благодат за тялото й.

Нещо прошумоля в тревата зад нея и англичанката побърза да нахлузи бричовете и да закопчае колана който Пейгън не бе пропуснал.

За нейно учудване бричовете й стояха доста добре, дори елегантно подчертаваха тънката й талия. „Ако са негови, трябва да са от младежките му години. Бедрата му са доста по- мускулести“, помисли си бегло тя. — „Стегнатите мускули на краката му, на…“ Почервеняла от срам, Барет прогони непокорните си мисли, преди те напълно да й замаят главата.

Най-накрая обу ботушите, които също й бяха по мярка. Докато пристягаше ризата с колана, тя усети миризма на тютюн и видя Пейгън, удобно облегнат на едно дърво, да пуши спокойно пурата си.

— Поръчах ги от Коломбо. Платих на шивача тройно, за да са готови за днес. Имаш дяволски късмет, че съм улучил размерите ти, Angrezi. Все пак, имах възможност добре да огледам тялото ти. Не ми се наложи да напрягам въображението си.

— Виконтът сигурно доста добре ти плаща, щом можеш да си позволиш такива разходи — отговори студено Барет. Очите й се присвиха. — Или може би си ги поръчал за негова сметка.

Изражението на Пейгън бе непроницаемо.

— С виконта сме се разбрали. Аз се грижа за имението, а като отплата имам разрешението да правя всякакви разходи, които сметна за необходими и той не оспорва сметките ми. Чудесно споразумение, какво ще кажеш, а?

Барет промърмори нещо язвително под носа си, оправи старателно набора на ризата под колана и се появи пред Пейгън, примигвайки на слънчевата светлина.

Странното му мълчание още повече я ядоса.

— О, небеса, каква незабравима гледка! — Гласът му бе тих и прегракнал. — Без съмнение, облечена така, би наложила нова мода в Коломбо. Що се отнася до мен обаче, бих я забранил, защото само видът на стегнатите ти в тези бричове бели бедра би влудил за броени секунди всеки мъж, принцесо. Но, стига вече сме си губили времето в приказки — изведнъж рязко се прекъсна той и хвърли недовършената си пура, като я загаси с крак. После ритна още малко пръст отгоре и пак я стъпка.

Барет с недоумение следеше прекалената загриженост, с която гасеше пурата си. Забелязал учудването й, Пейгън посочи към джунглата.

— В момента, Синамон, джунглата е като дяволско буре с барут. Само една искра е достатъчна, за да подпали всичко на мили оттук. През нощта не стават пожари. Опасността ще отмине, когато се изкачим по- високо Там растителността не е така изсъхнала.

Преди още да е успяла да преглътне мисълта за тази нова опасност, Пейгън пак се обърна към нея:

— А и едно последно нещо — той я повика с пръст. — Ела при мен, Angrezi!

— Още удоволствия ли си ми приготвил? Едва сдържам нетърпението си.

— Докато дойде следващият съдия остават четири месеца, помниш, нали?

Макар в момента да кипеше от безсилна ярост, Барет нямаше друг изход, освен да я прикрие. Тя се приближи към него с изписано върху лицето ледено презрение Устните й бяха стиснати до посиняване.

Само на сантиметри от лицето му Барет спря.

— Е, и?

Очите му бяха тъмни и непроницаеми.

— Целуни ме, Синамон!

Пейгън не бе успял да устои на желанието си, въпреки че съзнаваше колко дяволски опасен е порива му. Но той трябваше… трябваше да се увери, че именно това е жената, която бе спасил на ъгъла на онази лондонска улица.

Барет мълчеше. Думите изведнъж й изневериха. Само ноздрите й се издуха от гняв.

— Да те целуна? Да не си полудял! По-скоро бих…

— Четири месеца, Angrezi. Може би дори пет, ако мусоните закъснеят…

Тя прехапа устни, бузите й поруменяха. Пет месеца тук, в сърцето на безвремието… Без никаква компания, ако не се брояха берачите на чай, които не знаеха и дума английски…

Барет вирна брадичка.

— Мразя те, Деверил Пейгън! Запомни го добре — изсъска тя. — Аз не съм ти Мита.

А после бързо, за да не промени намеренията си, тя се изправи на пръсти и допря стиснатите си устни до неговите за части от секундата.

Пейгън повдигна вежди.

— И ти наричаш този сърцераздирателен жест целувка? За твое добро, надявам се, никога не си целувала съпруга си по този начин.

— Съпруг?! Аз не съм омъжена! — тя прехапа долната си устна. — Поне нямам чувството, че съм…

— Мисля, че се досещам за причината, ако по същия начин си се отнасяла с всичките си ухажори. Опитай пак, но този път нека бъде сякаш наистина ти се иска.

Тя трепереше, готова всеки миг да му откаже. Ръцете й се свиха в юмруци. Очите й не се отделяха от лицето му.

— Страхуваш ли се? — промърмори той.