Рубинът

прозираха през листата на палмите. Тази сутрин трябваше да потеглят към чаената плантация на Пейгън, сети се Барет. Доколкото успя да си спомни, името й бе Уиндхевън.

Тя въздъхна. Сега трябваше да стане и да се облече, въпреки че гърбът я болеше, а слепоочията й пулсираха. Трябваше да измие лицето си и да оправи стаята преди Мита или някой друг от слугите да дойдат, за да я извикат.

Но Барет не направи нито едно от тези неща. Тя остана седнала в леглото, без да откъсва погледа си от избистрилото се небе. По бузите й се стичаха сребристи, безмълвни сълзи.

Тя чувстваше, че ще полудее, ако не намери отговор на въпросите си. Струваше й се, че е възможно дори някога да е имала деца… А може би сега те безутешно плачеха за изчезналата си майка?…

Пред очите й внезапно изплуваха меки къдрици, розови детски бузки. Пухкави пръстчета, вкопчени в полата й…

Барет затисна лицето си с ръце, сподавяйки риданието. „Не мисли за това — повтаряше си тя. — Единствено времето ще излекува раните.“

А ако никога не си спомнеше? Ако останеше завинаги затворена в този ничий свят… ако се превърнеше в човек без минало, но и без бъдеще? В същество, осиротяло в безвремието?

Пред очите й отново се спусна тъмната завеса на болката.

Ръцете й се стегнаха в юмруци.

Не, Барет все някак щеше да си спомни. Тя просто бе длъжна да го направи.

* * *

— Торбите с ориз покрити ли са, Нихал? — попита рязко Пейгън загрижения индиец, без да отделя поглед от огледалото като продължи внимателно да се бръсне.

Тънкият белег сребрееше върху бронзовата му от загара кожа. Следата от раната се извиваше като змийче от вътрешната страна на веждата, през клепача до върха на скулата му. Кожата от двете страни на разреза бе набръчкана, с тънки ръбове.

Пейгън приближи лицето си към огледалото и тихо изруга. С дясното си око виждаше само смътно размазани цветни петна.

Още един спомен от нощта, в която Ръксли прати копоите си по следите му в Коломбо.

— Да, господарю. Двадесет и четирите торби са на долната площадка, готови за товарене — кимна слабият индиец. — Новата реколта от чаени листа вече е ферментирала и е опакована в непромокаеми торби, както наредихте.

— Прати ли някой да извика носачите?

— Да, господарю. Още вчера, mahattaya — в отговора му обаче прозвуча истинска гордост и Пейгън не пропусна да я забележи.

— Много добре, Нихал.

Пейгън вече бе приключил с бръсненето и сега избърсваше с гореща кърпа последните следи от сапунена пяна по лицето си. Обърна се и огледа внимателно стаята. Смачканите чаршафи се бяха свлекли от леглото:

Отминалата нощ беше адски гореща, дяволска нощ. Пейгън се бе мятал дълги часове в леглото, преди да успее да открадне един-два часа неспокоен сън малко преди зазоряване.

Върху сребристия поднос бе оставена полуизпита чаша чай, от която все още се вдигаше пара. До нея ранните слънчеви лъчи огряваха недокосната чиния с манго и кокосов орех.

Пейгън внезапно смръщи вежди, досетил се, че е забравил нещо важно. Той погледна към купчината листа, нови вестници и писма от Англия, които беше приготвил да прибере в кожената торба и да прочете на спокойствие в Уиндхевън.

А може би трябва просто да ги захвърли, без да ги докосва. Между тях най-вероятно имаше писмо от баща му.

Преди да успее безмилостно да стъпка съжалението си, то опари душата му.

Пейгън не дължеше нищо на стария. При последната им среща побелелият военен пределно ясно бе разкрил чувствата пред сина си. „Дори повече от ясно“, помисли си Пейгън, спомняйки си как баща му остро бе разкритикувал безбожния, опропастен, според него, живот на сина си.

Е, добре тогава. Старият херцог можеше да върви по дяволите заедно с хилядите си акри имот в Кент. Графството и земите тежаха на съвестта на Пейгън като обица на ухото и в момента съвсем не го беше грижа какво ще стане с тях.

„Някога обаче, ги искаше, нали? Искаше всичко, което им принадлежи — от титлата, тържествено предавана от поколение на поколение, до почестите и отговорностите, които неизменно съпътстваха името «херцог на Сефтън».

Най-много от всичко обаче искаше обичта на баща си. И никога не я получи.“

Пейгън се намръщи като забеляза, че от огледалото го гледа лице на непознат. Дълго, сухо, с орлов нос и рошави, посребрени вежди.

Лице, което никога не успя да зарадва. Лице, което никога не показа и най-малкия признак, че забелязва съществуването му. Лице, което никога не се бе усмихвало и с най-загатнатата усмивка срещу него.

Пръстите му конвулсивно стиснаха бръснача. Пейгън почувства остра болка и видя от дланта му да бликва кръв.

Последните десет години обаче го бяха научили, че човек би могъл да кърви по различни начини, повечето от тях не се забелязваха от очите.

„Ето защо отритна произхода си и избяга — продължаваше безпощадно да го изтезава гласът на обвинението. — Защото си само един страхливец, който се бои да не го отхвърлят наново.“

От устните му изригна страстно проклятие.

„Забрави за това — каза си той. — Тези дни са вече минало. А ако става дума за теб самия, за теб те може и изобщо да не са съществували.“

Сега Пейгън трябваше да се грижи за своята плантация. Плантация, която се намираше на десет хиляди мили от сгушеното сред зелените хълмове на Кент графство. Земи, изпъстрени с лазурносини камбанки и уелдънски пеперуди. Поля, които пролет греят от нарциси, а през юли преливат от огненочервените багри на бурбонските рози.

„Не е възможно да ги забравя“, призна си гневно Пейгън и закопча колана си.

Донякъде завиждаше на Барет за това, че бе загубила паметта си. „Животът ми би бил много по-лесен, ако някои ме беше ударил по главата“, помисли си горчиво той.

* * *

Пейгън стоеше неподвижно сред изсъхналата слонска трева, малко над бунгалото. Жълтеникавокафявите му панталони и ризата, в маслинен цвят почти не се забелязваха на фона й. Острият му поглед шареше напрегнато и изведнъж стана сериозен, когато се появи групата на тамилските носачи. Тамилите току-що бяха излезли от колибите си, разположени малко по-надолу по хълма и още не бяха отърсили дрямката от лицата си.

„Дванадесет души — преброи ги той. — Това значи, че ще има поне три-четири пушки. Без да броим моята“.

Хладните му очи напрегнато и внимателно оглеждаха натоварените животни. Те бяха натоварени с оризовите запаси за Уиндхевън, а също така и с многобройните хитри изобретения, които Пейгън бе внесъл в Цейлон за чаената си фабрика.

Но какъв щеше да бъде пътят му? През низините ли смяташе да премине или имаше нещо друго наум?