Рубинът

Жената затвори очи, сподавяйки вика. Със следващия удар на сърцето й, ръцете му вече я бяха прегърнали, галеха я, учеха я…

„Спри!“, опита се да му заповяда тя, но гласът й бе заглушен от вика на собственото й желание.

Той я съблече. И мъжът сякаш отвори очите й пред горещата, тръпнеща наслада, показа й стотици нови неща. Той вдигна завесата на миналото и разкри пред нея бъдещето — с обичта си. В неговите ръце желанието сякаш можеше да се пийне, а насладата да се види. Дъхът й се сливаше с неговия, кожата й се слепваше с неговата.

В съня си Барет почувства, че умира, загърната в пламъци. Огнените им езици танцуваха в безмълвно опиянение и тъмнина. До нея отново бе Пейгън. Той я пое за да я положи върху мускулестата си, бронзова гръд. Барет отново можеше да диша, но напрегнатата тишина й подсказваше, че смъртта е само началото, че жаждата е останала неутолена. Тя само бе променила формата си, подобно на сенките, които се стелеха над вълните на прилива, подобно на измамните фосфорно-бели отблясъци на звездите в нощното море.

— Сега — прошепна мъжът, вливайки огъня дълбоко в тялото й.

— Моя — простена той, прониквайки толкова дълбоко, че пламъците обгърнаха и неговото тяло. Сляха ги в една горяща клада…

— Моя, сега и завинаги.

Барет трепереше замаяна, приемаше огъня от него в себе си, и на свой ред му отдаваше своя. Нямаше сили дори да пожелае да го отблъсне. Толкова странен и неочакван й се стори този суров, непознат мъж. Но чрез него тя опозна себе си…

Твоя — отвърна, без дори да разбира значението на тази дума, но без да съзнава, тя се отдаваше.

Барет просто забрави… И в тази забрава тя се прероди — стана по-жизнена, по-силна… Изцяло негова.

* * *

Барет спа в продължение на часове. Или може би на векове, подобно на омагьосаната красавица в оградения с тръни дворец.

Кадифената мекота на тъмнината си бе отишла. Заедно с нея я бе напуснало и усещането за единение с тялото му.

Сега главата й пулсираше от болка, а гърбът щипеше.

Клепачите й се повдигнаха и Барет видя някакъв огромен зелен папагал, който крещеше от перваза на прозореца срещу пропълзелия до него гущер.

Отново я връхлетяха спомените — непоносимо мъчителни с ужасяващата си пустота.

Тя затвори очи и нервно разтри чело с треперещи пръсти.

Да. Трябваше да забрави. За нея сега бе жизнено важно да забрави, сега, когато болката от миналото бе огромна. Един ден, когато болката заглъхнеше, тя би си позволила да си спомни…

Но сега Барет знаеше името си! Загнезден в съзнанието й, този спомен безмилостно връщаше един по един всички останали.

Навън някой силно разклати дървото. Барет бавно се изправи и седна в леглото, като опря гръб на таблата. „За Бога, само не и леопард?“ Тези от миналата вечер й бяха достатъчни, въпреки красотата си…

След секунда само върху перваза тупна нещо пухкаво и космато. Животинчето любопитно се наведе напред и заразглежда доволно стаята. Малкото му дребно личице бе оградено с ореол сребриста козинка.

Това бе любопитната любимка на Пейгън.

— Меджик? Пейгън ти казва така, нали?

Маймунката обърна воднистите си очи към седналата в леглото жена и без много да се двоуми, скочи от перваза, пробяга набързо покрай края на мрежата против комари и с весел писък и вирната глава се намести до Барет.

Чак сега англичанката забеляза, че Меджик й носи нещо. Нещо бяло.

Жената прие скъпоценния подарък с усмивка. Това беше нейния корсет. Маймунката явно добре се бе позабавлявала с него. Беше смачкан, на места разкъсан, а връзките му бяха объркани и навързани на възли.

— Е, благодаря ти все пак, Меджик. Убеди ли се, че не ти върши работа?

Малката сива маймуна поклати глава и почеса ухото си с косматите си пръсти. После внезапно нададе пронизителен крясък и заскача нагоре-надолу.

Барет се разположи по-удобно малко встрани, за да направи място за новата си приятелка. Маймунката седна прилежно, издавайки нежни, забавни звуци — нещо средно между кискане и подсвиркване. Тя посегна и попипа разпуснатата коса на Барет. Черните бузки се издуха от изумление.

След като старателно прегледа дългите, златисти кичури на жената, Меджик бавно ги повдигна и започна да ги реди върху главата си. После сви бърни и се втренчи в Барет, сякаш очакваше нейното одобрение за новата си прическа.

— Много… ъ-ъ-ъ… много си красива, Меджик. Но като се сетя, че това е моята коса върху главата ти, хич не ми се ще да ти я преотстъпя, така да знаеш.

Животното пусна косата на Барет и заподскача, издавайки нисък, мъркащо-гальовен звук. Хитрите черни очички лукаво се присвиваха. Неочаквано Меджик задърпа покривката на леглото.

— Меджик! Спри веднага!

Маймуната обаче не й обърна никакво внимание и само за секунда покривката се оказа на пода.

Хъркайки тихо, Меджик заразглежда бялото, ефирно бельо на жената. Нежно, като че ли с копнеж, малкото същество докосна една от сатенените панделки.

— Нима наистина тези неща са толкова ценни за теб, малка, смешна маймунке?

Тихата въздишка на Меджик бе достатъчен отговор.

В следващия миг животното рязко скочи и се спусна към масата. Там, прилежно подредени, лежаха останалите дрехи на Барет.

Англичанката остана смаяна, когато само за секунди дрехите й, дори и обувките й, се разлетяха из стаята във всички посоки.

Възхитена, маймуната скачаше нагоре-надолу, грабнала някоя от дрехите.

— Спри, проклето същество!

Меджик остави белия корсаж на пода и започна старателно да го разглежда. После бавно сложи корсажа на главата си, пъхна брадата си в една от презрамките и се завъртя около себе си. Едната лапичка придържаше новото й боне, а другата комично опираше сивкавите й, космати гърди.

— О, ти си великолепна, наистина — съгласи се Барет, без да сдържа смеха си. — Обзалагам се, че съвсем скоро ще станат модерни.

Меджик се въртеше вихрено около себе си, щастливо развявайки новия си тоалет.

„Модерни сред кого?“, мислено се понита Барет. Колко бяха жените, които идваха тук, в джунглата? Жената на управителя, жената на някой от чиновниците. А може би някой от заселниците имаха съпруги… Барет обаче бе сигурна, че тези мъже са предпочели да оставят жените си в Англия, а тук, на острова, поддържат само случайни връзки.

„А може би и Пейгън е постъпил така?“, внезапно се запита Барет и ръцете й несъзнателно стиснаха дрехата.

В съзнанието й веднага изплуваха влажните очи на Мита, сякаш дочу приятния й гърлен смях. Неизвестно откъде, но й се стори, че си припомня звук от проскърцване на легло в гореща тропическа нощ, примесено с приглушено сладострастно кикотене!

А може би Пейгън също бе женен и някъде далеч, у дома в Англия, го очакваше законната му съпруга? Барет внезапно осъзна колко малко знае за миналото на Пейгън. Толкова малко, колкото и за своето.

В това прозрение имаше толкова горчива ирония, че англичанката неволно се засмя. Скоро обаче смехът й премина в дълбоки, сърцераздирателни ридания.

Небето навън бе започнало да просветлява. Първите бледооранжеви и алени лъчи на утринната зора