Рубинът

танц.

„Какво чакаш, Синамон? Тихо пошепване на съучастник, изплувал от мрака на нощта?… Бледа светлина в началото на пътеката, водеща към плажа?… Или може би звук на хвърлено по бамбуковата рамка на вратата камъче?

Дали когато онзи мръсник те докосва, дъхът ти спира? Дали когато си с него трепериш така, както когато си с мен?…“

При мисълта как нагло го бе измамила тази жена, тялото му се разтрепери от ярост. „Много хитро е замислено всичко, дяволски хитро! Няма съмнение, и името й сигурно не е истинско!“

Последното вбеси Пейгън най-много от всичко.

Той тръгна по коридора. Стъпките му не се чуваха. Шумът от ботушите му се сливаше в какофонията от нощни гласове — безспирно жужене на насекоми, крясък на маймуни, тътен на дървета, разлюлени от вятъра.

Макар че Пейгън се бе доближил на сантиметри от гърба й, жената не помръдна.

— Чакаш някого, така ли?

Очите му горяха като въглени. Пейгън бе очаквал Барет да подскочи виновно, дъхът й да секне, лицето й да поруменее от уплаха и изненада…

Нищо подобно не стана.

Жената с меднорусите коси даже не помръдна, само продължи безмълвно да съзерцава фенера, окачен за навеса на верандата.

— Обърни се, Angrezi — грубо й заповяда Пейгън.

Този път комедията бе стигнала прекалено далече.

Тя отново не помръдна.

Устните му се изкривиха в смразяваща гримаса.

— На теб говоря, по дяволите!

Гладкото й чело леко се набръчка. Устните й незабележимо потрепнаха, опитаха се да се разтворят, но от тях не излезе звук.

Пейгън не можа повече да издържи. Той изръмжа свирепо, сграбчи здраво раменете й под коприната и извърна лицето й към себе си.

Очите й бяха огромни, широко разтворени, но сякаш слепи. Те сякаш гледаха през него.

— Що за нов номер, малката? — разтърси я грубо той. При вида й съвсем загуби самообладание.

За втори път обаче се натъкна на разсеяния й, невиждащ поглед.

Тънки нишки на несигурност започнаха да се размотават от кипящото гневно кълбо на мисълта му. „За Бога, ами ако не се преструва?“

— Събуди се, малката! — той стисна лицето й в дланите си. И тогава разбра, ме тя нищо не усеща. Да, жената наистина спеше!

Пейгън замаян стоеше пред Барет, без да отделя погледа си от лицето й. Но тя не го усети, тя не усещаше нищо около себе си!

Англичанинът бе чувал, но никога досега не беше виждал с очите си човек в такова състояние. Може би паметта й бе търсила спомена за миналото и в съня? Може би в момента Барет си припомняше събития, които щяха да изчезнат, след като се събуди?…

Пръстите на ръцете му внезапно станаха нежни и Пейгън се опита да отклони лицето й от светлината. Но напразно. Барет не помръдна. Тя съзерцаваше фенера като хипнотизирана.

Внезапно устните й помръднаха, сякаш произнасяха нежни, дълбоко таени слова. После пак така внезапно тя се скова, потрепери и вдигна ръка, за да предпази главата си, сякаш се пазеше от удар, който всеки миг щеше да я връхлети. Очите й бяха огромни, изпълнени с отчаяние, втренчени във въображаем противник.

Наблюдавайки тази мрачна пантомима, Пейгън почувства как по гърба му пролазват ледени тръпки. Той разбра, че тя пресъздава епизод от миналото си. Силните му ръце обгърнаха раменете й.

— Ела, Синамон — прошепна й той, прокарал ръка към тила й, опитвайки се да я насочи нежно в правилна посока. — Забрави за това. То може да ти причини единствено болка. Сега си в безопасност — тук с мен.

Барет прехапа долната си устна, която бе започнала да трепери. Пейгън видя как върху нежната й кожа плъзна алено петно.

— Н-не к-казвай — прошепна дрезгаво тя. — Н-на никого… О-обещах на дядо…

Тя рязко отскочи назад, усетила ръцете около раменете си. Започна бясно да се мята. Очите й се разшириха от ужас, пръстите й сякаш се опитваха да я откопчат от силната хватка на мъжа до нея. В транса си тя считаше Пейгън за враг.

Пейгън промърмори някакво проклятие и стисна здраво китките й, допирайки ги до гърдите си.

Барет напразно се опитваше да се изскубне. Прекрасните й очи започнаха да се пълнят със сълзи.

— П-пусни ме! З-за Б-бога, не мога повече! Остави ме да умра!

Задавеният й стон прободе като острието на кама сърцето му. Пейгън изпита луда ярост към злодеите, които така я бяха измъчвали.

— Стига, Барет! — заповяда й той.

Дали при споменаването на името й раменете и наистина потръпнаха или той си бе въобразил?

— Тук си в безопасност — продължи Пейгън равно и отчетливо. — Късно е вече. Луната преполови пътя си. Време е да си ходим.

Тогава чу тихия й, дрезгав шепот.

— К-къде д-да ходим?

— Да спим, meri jaan — нежно отговори Пейгън. Да забравим. Или по-точно, аз да забравя, че ти си забравила.

Пръстите му лекичко я насочиха. Този път тя му се остави да я поведе, леко облегната на рамото му.

Пейгън изпитваше нечовешки мъки, които сякаш ставаха по-силни с всяка измината стъпка. Сега мъжът се бореше в него, опитвайки се да не обръща внимание на прозиращите под тънкото бельо коралови зърна. Ускореният ритъм на кръвта, биещ в шията и… Златната къдрица, докоснала голите му гърди…

В този миг, за хиляден път след завръщането му от Лондон, Пейгън прокле Джеймс Ръксли заради тази фатална страст. Но най-силно Деверил Пейгън проклинаше сам себе си.

За това, че не бе нито достатъчно силен, нито достатъчно умен и попадна в последния капан на Ръксли — най-хитрият и коварен от всички капани досега.

24.

Барет спеше кротко като дете, подгънала измачкания чаршаф под главата си.

Истината обаче бе, че Барет вече не беше дете. Тялото й се пробуждаше за поривите на страстта.

Жената потрепери — някаква непозната сила напираше в крайниците й.

Съвсем неподготвена, тя бе попаднала в един друг, неподозиран свят, където да даваш означаваше да получаваш, където болката и насладата се сливаха в едно.

Барет спеше и сънуваше. Знаеше, че сънува.

В съня си се видя обвита в коприна и окичена със златни камбанки. Косата й беше свободно разпусната и отразяваше светлината на хиляди свещи. А тя самата бе най-гъвкавата и ефирна светлина. Кожата й блестеше прозрачна, като отражение на пламъка, дълбоко запален в душата й.

Това бе пламъкът на любовта и негов символ беше той — мъжът, създаден от сенки и стомана, мъжът, чиито очи бяха като нощта. Струваше й се, че винаги го е обичала, че този странник със сурово, обгърнато в мрак лице, винаги е бил в сънищата й.

И в кошмарите й.

Барет си пое дълбоко дъх, сякаш усетила неговата кипяща сила. Внезапно тя усети остра болка и глад за…

Тя не знаеше за какво. И въпреки всичко, тя го желаеше.