Рубинът

Минутите се точеха една след друга, кошмарно дълги. С всяка измината секунда тя се убеждаваше, че ей сега ще припадне. И ще стане плячка на зверовете… Ръцете й конвулсивно се вкопчиха в слабините.

— Не се бой, мила.

Думите му бяха като полъх, по-тихи и от най-тихия шепот. Дори леопардът едва ли ги бе различил. Но те достигнаха до Синамон като спасителна подкрепа точно в момента, когато вече със сигурност знаеше, че губи съзнание.

На другия край на плажа хищникът изръмжа, заби нокти в пясъка, а после бавно се обърна и без да бърза се върна при женската си. Не мина секунда и леопардите се скриха в пъстрата сянка на джунглата.

Двете човешки същества на брега още не смееха да помръднат в очакване те да се върнат отново.

— Благодаря ти, Господи! — Синамон нямаше сили да откъсне очи от тъмната, непроницаема стена на джунглата, да повярва, че е останала жива.

В този миг тя се олюля. Лицето й посивя като посипано с пепел. В момента, в който осъзна, че опасността наистина е отминала, силите я напуснаха. Коленете й се подгънаха.

Но до нея се озова Пейгън. И той я подхвана.

Пейгън бавно отпусна почти безчувственото й тяло върху пясъка, ръцете му здраво придържаха кръста й. После легна до нея. Тя чуваше забързаното му дишане, усещаше дъха му.

— Мъжкият беше съвсем близо, по дяволите. Може би току-що бяха заситили глада си и сега само се разхождаха, за да смелят храната. Ако не е било така, Бога ми, едва ли сега щяхме да сме още тук.

Очите й се разшириха от ужас.

— Но ти… ти ми каза, че…

— Съжалявам, но трябва да си призная, че те излъгах, Angrezi — чувствените устни на Пейгън се разтвориха в усмивка. — Нима щеше да е по-добре да знаеш истината? Че по всяка вероятност зверовете всеки миг ще ни разкъсат на парчета и ще вечерят с нас?

Буцата, която застана на гърлото й, едва не я задуши. В момента Синамон бе разкъсвана между благодарността, която изпитваше към мъжа, който спаси живота й, и омразата към същия този мъж, който така подло я бе излъгал.

Гневът й се стори по-добър начин на поведение. Синамон се вкопчи в него като в оръжие, борейки се със замайващата топлина, която заливаше тялото й при допира с неговото.

— „Да си призная, излъгах.“ Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?

Пейгън свъси вежди.

— Нима трябваше да рискувам и да ти позволя да изпаднеш в истерия? Нищо друго не би настървило по-светкавично леопардите.

— Аз?… Аз да изпадна в истерия?!

— Та ти в момента точно това правиш, Angrezi.

Почервеняла от срам, тя гневно го заудря по раменете.

— Аз не се поддавам на истерия, господин Пейгън. Поддавам се на гнева си. На силната си ярост! Ти си ме имал за някаква наивна, плиткоумна глупачка и за това си ме излъгал…

Синамон размахваше бясно ръце, опитваше се да докопа лицето му. В един момент той рязко се пресегна и хвана китките й.

— Това беше единственото разумно нещо, което можех да направя, малката!

— Да ме измамиш! Все едно че съм някакво недоразвито хлапе… Да ме накараш да повярвам, че ти владееш положението… — трепереща от гняв, Синамон си пое дълбоко дъх.

Устните му нервно се свиха.

— По дяволите, тъкмо щях да те похваля за хладнокръвието ти.

Пребледняла от ярост, тя не закъсня с отговора си:

— Може да съм нова тук, господин Пейгън, може да нямам никакъв опит в джунглата, но не си мисля, че едва ли не…

— Точно тук е проблемът ти, малка глупачке. Ти мислиш едва- едва.

Синамон безпомощно се извиваше в силната му хватка.

— Аз спасих живота ти, кучи сине! Изпълних ролята си безпогрешно и ти дяволски добре знаеш това!

— Явно много те бива да играеш роли…

— Ти защо… — Внезапно тялото й се вкочани, дъхът й секна. — О, Боже… — Тя затвори очи и се олюля в здравата прегръдка на Пейгън. Болката сякаш впи дълги остри нокти в главата й. — Н-нее…

Той я притисна още по-плътно към себе си.

— Синамон? Какво става?

Но тя не отговори. В главата й сякаш бушуваше ураган. Съзнанието й бе засипвано с искрящи багри, с диви, пронизителни гласове. Така както бурята изкоренява дървета и вятърът помита след себе си клони и пръст, така в главата на Синамон се гонеха огромни черни сенки, откъслечни разговори. Пред очите й се разливаха размазани очертания на нечие мрачно лице, устните му бяха разтегнати в ледена, неестествена усмивка. В този миг я заля страхът. Страх, несравним с този, който изпита при срещата с леопардите.

Пейгън я разтърси.

— Кажи ми, Синамон! Гърбът ти ли…

Но тя почти не го чуваше. Тялото й се гърчеше в конвулсии, неистово опитвайки се да се пребори със странното безформено усещане за панически страх. „Роли много те бива да играеш…“

И тогава Синамон разбра — тя нямаше сили да се изправи сама с лице пред истината, настъпваща заедно с бурята на връщащата й се памет…

— Н-неее! — изкрещя тя почти обезумяла, борейки се да отвори очи, боейки се да си спомни.

— Кажи ми, по дяволите! Кажи ми веднага!

В този миг, изплувала от водовъртежа на цветове и звуци, тя си спомни.

Внезапен и мъчителен, споменът за миналото нахлу в съзнанието й…

— Синамон’! — ръцете на Пейгън здраво стискаха лицето й. — Гърбът ти ли… — Върху лицето му бяха изписани бурни чувства. — Солената вода ли…

От ъгълчетата на очите й започнаха да се стичат сълзи.

— Н-не С-синамон… — успя да промълви най-после тя.

Изразът върху лицето му й подсказа, че я смята за побъркана, но продължи:

— Н-не, Синамон… Б-барет… Казвам се… Господи… Пейгън, спомних си… името си!

23.

Лицето на англичанина трепна.

— Барет — бавно и безизразно повтори името й той.

„Не Лили, не Лола“, мислеше си Пейгън. „Не Фани, не дори Герти или Дорис се казва тя…“

За Бога, та това наистина трябваше да е Барет! Жената, която спаси в Лондон преди четири месеца…

Тя, обаче, явно не си спомняше нищо.

Пръстите му отпуснаха китките й.

— Та това… това е чудесно, Б-барет — добави сковано Пейгън след няколко секунди мълчание.

В очите му тлееше огън. Искаше му се жената до него да си спомни всяка подробност от онази нощ, от тяхната невероятна среща под светлината на уличния фенер…

Ала тя не можеше.

За нея той бе един непознат.