Рубинът

Скулите му рязко се очертаха.

— Да ме нараниш? Всичко бих понесъл, Angrezi, въпреки че — признавам — ноктите ти са доста остри.

После бързо напъха ръцете й в ръкавите на ризата и закопча копчетата. Когато я отдели от себе си, почувства истинска болка. Дългите му пръсти се заровиха в разрешената му коса. Пейгън мрачно огледа брега.

— Къде, по дяволите, съм оставил проклетата пушка?

Но не пушката, не дори белия пясък на плажа видя той. Погледът му срещна очите й, замъглени от вълната на желанието, заляла тялото й, предизвикала този неудържим трепет. Сега у нея нямаше и следа от коравосърдечната изкусителка, каквато беше преди да познае болката. Тя сега бе просто едно невинно момиче, поело дълбоко дъх и изведнъж събудило се, за да познае порива на страстта.

Господи, как му се искаше той да й покаже останалото…

В този миг някакъв звук, едва различим сред равните пориви на вятъра и плисъка на вълните, прикова вниманието му.

Но беше твърде късно.

Лекото поскърцване на нечии предпазливи стъпки върху пясъка предупреди Пейгън, че вече не са сами.

21.

Те бяха трима, огромни мургави мъже, готови на всичко.

„Професионалисти“, помисли си Пейгън, забелязвайки как го обграждат от три страни.

А той като последен глупак, бе забравил пушката си.

Пейгън присви очи, огледа се светкавично наляво и надясно, пресмятайки шанса си да им се изплъзне, ако побегне.

Той изобщо нямаше шанс. До него стоеше жена. Той би им избягал, но не и тя.

— Т-това твои приятели ли са? — дочу едва доловим шепот.

— Де да бяха — отвърна тихо Пейгън. Внезапно погледът му стана напрегнат. Той мярна издължения силует на пушката си там, където я бе захвърлил, прикрита в сянката на камъка.

За щастие, тримата все още не бяха я забелязали.

— Чуй ме внимателно, Синамон. Не след дълго тук ще стане доста горещо. Ако ме отведат, ти трябва…

Внезапно думите му секнаха. Защо да се тревожи за нея? Това бяха хора на Ръксли. Следователно тя не бе в опасност.

Опасността грозеше единствено него.

Но по разширените й от страх очи Пейгън разбра, че Синамон все още не е осъзнала този факт. А това до някъде щеше да му бъде от полза…

— Не се обръщай! — нареди й тихо той. — Когато ти кажа, тръгни към онзи камък.

Докато й говореше, той бързо разкопча двете копчета на ризата и леко разтвори деколтето, за да се вижда кадифената й кожа.

Малките подробности бяха особено важни.

— К-какво правиш?

— Просто правя нещата да изглеждат по-истински Angrezi. Не, не ги гледай. Опитвам се да си откупя малко време, нали разбираш?

Той сграбчи тялото й, разигравайки истински образец на мъжественост.

Прошепнатите думи, обаче, бяха съвсем различни от разгорещените му движения.

— Стреляла ли си с пушка, Синамон?

Ръцете му не преставаха да я опипват. Придърпвайки я към бедрата си, той имитираше задъханите тласъци на обладаването.

— С П-пушка? Аз… не… мисля, че не — възкликна от учудване тя.

„Защо да й се сърдя?“ — помисли си Пейгън проклинайки Ръксли, че въвлича жена в играта.

В края на краищата, нямаше кой знае какво значение дали тя наистина умее да стреля. „Само видът на жена, прицелила се с пушка — помисли си Пейгън — е достатъчен да повали и най-смелия мъж на колене от страх.“

Пейгън наведе глава и впи устни във врата й имитирайки хищна целувка.

— Само освободи предпазителя — прошепна й рязко той. — После се прицели в оня, дългия — в центъра. Той изглежда е главният. Всъщност, не стреляй по дяволите. Този път някой от тях ще трябва да отговори на един-два мои въпроса.

„Този път?“ Жената в прегръдките му премигна. Борейки се с горещите тласъци на желанието, опитвайки се да разбере какво крои Пейгън.

А зад нея мрачното трио се бе разположило ветрилообразно на брега.

— Сега, опитай се да изглеждаш ядосана. Всъщност, аз ще ти помогна — добави сериозно Пейгън. — След малко ще изрека някои доста груби думи, Синамон. Чуеш ли ги, искам да тръгнеш към пушката, пронизвайки ме с възможно най-ненавистния поглед, на който си способна. — Устните му се изкривиха в мрачна усмивка. — Така, както — в интерес на истината ме гледаш през по-голяма част от времето. Готова ли си?

Тя сбърчи кестенявите си вежди.

— Мисля, че да, но…

— Спести си въпросите, Angrezi.

В следващия миг той рязко се промени и я отблъсна от себе си така грубо, че тя едва не падна. Те именно това и очакваха.

Лицето му стана гневно.

— Кого си мислиш, че мамиш, кучко? Това ли разбираш ти под страст?

Той я изгледа презрително и повиши тон:

— По дяволите, та в Коломбо съм имал и по-добри курви само за три рупии. Ще трябва да измислиш нещо по-интересно, преди да съм ти…

Пейгън рязко се обърна. Преструвайки се, че за първи път забелязва мълчаливите си наблюдатели, той млъкна.

Последваха дълги и цветисти псувни.

— А, ето какво правила тази кучка тук на брега. Трябваше да се досетя — той присви тъмните си очи и в тях забляска опасно огънче.

— Тук ми намирисва на Ръксли. Само той би пратил жена да му върши мръсната работа.

Един от мъжете, с лице на ястреб, застанал в центъра, ехидно се усмихна.

— Бая хваща окото, а? Да, курвата си свърши добре работата, Пейгън. Доколкото чувам, нещо е размътила спокойните води, в които плува нашият капитан. Останалото ще го вършим ние. А, повярвай ми, ние знаем как да довършим мъжки работата.

Той направи знак на мъжете от двете си страни да тръгнат към плажа.

— Но преди да съм те пречукал, ще те накарам да изпееш пред Ръскли всичко, което знаеш. Е, ако не ме бива много с финеса, ще го докарам откъм бързина приятелче.

При кривата усмивка в устата му зейна празнина от три липсващи зъба. После извади от задния си джоб дълга, извита кама.

— Имам я от Алхабат, от петдесет и седма. Един побъркан туземец се опита да ме обръсне. Острието обаче ви е достатъчно остричко, надявам се. Искаш ли да опиташ?

Пейгън повдигна вежди с хладнокръвен присмех.

— Алхабат. Та, къде беше, като влязоха бунтовниците? Криеше се зад укрепленията с жените, а?