владея положението, много далеч си от истината. Последното, което имам точно сега, е контрол над самия себе си. И да ти кажа ли защо? Заради
Тя просто остана без дъх от неговата искреност. Заля я вълна от смущение.
Нима той искаше да каже, че…
Пейгън се извърна и намести пушката на рамото си. Върху лицето му отново падна маската на ледено безразличие.
— Засега уроците свършиха. Така че, отиваме ли на брега или не?
Внезапната му грубост я ядоса.
— Ти си жалък, отвратителен…
— Добре! — кресна той и решително се обърна назад. — Щом е така, можеш и сама да намериш пътя. А после да останеш през нощта в джунглата.
— Ще отидем, по дяволите! — в очите на златокосата му спътничка лумнаха зелени пламъци. Тя ревниво проследи случайно прокрадналия се слънчев лъч, който погали загорялото му лице. Ядът й се усили, защото не можеше да откъсне очи от играта на мускулите му при всяко негово движение.
Защото очевидно за нищо друго не беше в състояние да мисли.
Той й хвърли победоносен поглед и закрачи пред нея, без да се старае да съобразява бързия си ход с нейния. Подхвърли през рамо.
— И когато започнеш да изоставаш,
Устните й плътно се прилепиха, преди тя да се сопне:
— По-скоро налъми ще цъфнат, отколкото аз
Едва бе изрекла тези думи, когато някъде отгоре се чу шум от срутване на нещо тежко, и в краката й с трясък се строполи дебело пъстро въже. Само че това не беше въже, а питон, дълъг дванайсетина фута и поне един фут дебел. Огромната змия можеше да задуши в прегръдките си див глиган за двадесет секунди.
А човек за десет.
Лицето й пребледня като платно. Отвори уста, но не можа да произнесе нито звук.
— Дръпни се! — категоричната заповед не й позволи да задава въпроси и тя безмълвно се подчини. Той вече бе свалил пушката от рамото си. Свали предпазителя, внимателно се прицели и изстреля два куршума в главата на влечугото.
Сърцето й биеше до пръсване, когато той ритна безжизнената, все още потръпваща грамада мускули с върха на лъснатия си ботуш.
— Като се връщаме, ще го взема за Мита. Месото на питона тук се счита за деликатес. Разбира се, ако се приготви добре. Ще ти предложа да опиташ.
Тя свирепо го изгледа, докато слепоочията й продължаваха бясно да бумтят.
— Страхотна идея, господин Пейгън. Убедена съм, че месото от питон ще бъде неповторима вкусотия — каза тя с кисела усмивка. — А сега, ако незначителната демонстрация на ловджийското ти умение и мъжество вече приключи… — тя не довърши, а вместо това посочи пътеката. — Забрави ли, че слънцето скоро ще залезе?
Пламналият му премрежен поглед затанцува върху лицето й.
— О-о, помня, Синамон! Всяко проклето нещо! Дори някои неща, за които ще пожелаеш да съм забравил…
Все още усмихнат след тази двусмислена заплаха, той тръгна към брега. И не я удостои повече с внимание.
Над Сейнт Джеймс Парк валеше студен дъжд като из ведро. Тежките капки биеха по първите цъфнали в Лондон зюмбюли и барабаняха по стъклата на единствената къща в околността, чиито прозорци все още светеха в този ранен час преди зазоряване.
Но собственикът на къщата изобщо не забелязваше дъжда. Той беше слаб мъж със студени очи, който беше сам в богато мебелирана стая, украсена със старинни и скъпи вещи.
Напълни една кристална чаша със столче с отлежало бренди и я повдигна в мълчалив тост. Браво, старче, каза си, докато гледаше пречупените през кристала цветни отблясъци на течността, преди да отпие бавно с жеста на познавач, какъвто беше всъщност.
После тънките му устни се присвиха. Нека си мислят че сляпата случайност ги е събрала отново. Да, магията беше мощно оръжие, ако човек вярваше доста.
Само дето онзи глупак на „Ориент Куин“ беше объркал нещата и сега малката мръсница беше изгубила паметта си.
По устните му пробягна бегла усмивка. Може би и това щеше да бъде от полза за него. Да не пропуснеше да заплати на информатора си за тази ценна новина. Засега все още нищо не се знаеше за рубина, но това не го учудваше. Сент Сир беше твърде умен и не можеше да го съхранява на случайно място.
Чертите на лицето му се изостриха. Остави чашата и бръкна в джоба си, откъдето извади малък ключ, закачен на златна верижка. Наведе се и го пъхна в най-горното чекмедже на бюрото си. Извади кутия, изработена от махагон и палисандрово дърво.
Вътре кутията беше тапицирана със снежнобял сатен. Докато я гледаше втренчено, в очите му неочаквано лумна пламък.
Толкова дяволски близко!
Крейтън трябваше само да го грабне, преди да убие този глупак сър Хъмфри. Но явно някой го беше изпреварил и беше изчезнал с рубина.
Очите му се премрежиха. Безкръвните му пръсти нежно и благоговейно галеха сатена. С всяко движение огънят в очите му се разгаряше.
Но не биваше да бъде нетърпелив, каза си мъжът, докато докосваше мекия плат.
Скоро щеше да притежава своя рубин, заедно с всичко останало, което желаеше. Никакви земни или небесни сили не можеха да го спрат.
А най-малко някаква си твърдоглава незначителна жена.
Самодоволно си помисли, че най-хубавото от цялата работа, щеше да бъде да види лицето на Деверил Пейгън, когато той разбере какво е изгубил.
20.
„По дяволите този недодялан червей!“
Побесняла от гняв, тя втренчи синьозелените си очи в широкия му гръб. В тях святкаха искри. В началото той бе подмамил тялото й с тази наслада, така изненадваща, която не можеше да контролира с разума си. А после, после си позволи нахалството да се подиграе на отговора й — какво по-голямо доказателство за подлата му същност.
„Кучи син! Безцеремонна долна твар!“
Внезапно дъхът й секна. Растителността, която потискащо надвисваше досега над тях, бе сменена от открито светло пространство. Остър пронизващ вятър бръсна лицето й. Изумрудено синият цвят на морето се разстла пред погледа й. Само далеч на запад, там където слънцето потъваше в хоризонта, се бе образувало кървавочервено петно.
Студеният вятър брулеше тялото й. Вълните с ритмичен плясък се разбиваха в бялата пясъчна ивица на брега.
Пулсът й се учести. Погледът й помръкна, като забеляза как Пейгън уверено крачи по брега.
Той винаги намираше изход, нали? Добре тогава, може би и сега щеше да го намери.
