Рубинът

— П-пусни ме!

— Защо? — бавно изрече Пейгън. Лицето му се напрегна. — На теб ти харесва точно толкова, колкото и на мен. Защо тогава да спирам? — той повдигна лицето и нагоре и очите й срещнаха изпепеляващия му поглед. Може би Ръксли не те е обучил достатъчно, Angrezi. Нека аз да ти покажа как да накараш един мъж да се разпадне на хиляди късчета.

Лицето му бе потъмняло от гняв, когато се наведе по-плътно над нея.

— Първо, когато докосваш един мъж, давай си вид че това ти доставя наслада. Движи тялото си. Шепни. Потръпвай. Така изпълнението ти ще бъде правдоподобно. — Един мускул подскачаше под кожата на здраво стиснатите му челюсти. — После разтвори устни и погледни жертвата си така, както ме погледна преди малко — зашеметена и копнееща. Самата първична невинност! За Бога, така можеш да повалиш на колене всеки мъж само за секунди!

Погледът все така изгаряше лицето й. Под сянката на сплетените клони чертите му преливаха в тъмни ивици, започващи от тъмните очертания на устата и стигащи до черните дъги на сключените му вежди.

Гласът му стана твърд при следващите думи:

— Най-важното, скъпа. Гледай мъжа в очите. Отчитай промяната в усещанията му. Прецени слабостта му. И се постарай да му внушиш, че той е единственото нещо на света, което има значение за теб. Нямаш представа какво е това за самочувствието на мъжа — добави той с горчивина.

Тя се вкамени в прегръдката му, отвратена от циничната откровеност в думите му.

Възможно ли е това да е истина? Наистина ли съществуваха такива жени, които да се държат така, за да получат пари и власт?

И дали някога и тя не е била една от тях, преди да загуби паметта си?

През схванатото й тяло премина тръпка. Тя се извърна, обзета от предчувствие за нещо ужасно, което дори не можеше да определи с думи. То само чакаше притаено да нахлуе в съзнанието й. Мили Боже, само да можеше да си спомни…

Пейгън грубо се засмя.

— Поздравления, мила моя! Колко бързо възприемаш! Сега разбирам защо Ръксли е избрал теб за тази задача. Но обучението ти все още не е първокласно. — Ръцете му разтвориха дланите й и мазолестите му пръсти започнаха да се провират между чувствителните им вдлъбнатини. — Ако все пак всичко това не ти донесе желаната победа, просто наклони назад хубавата си главица и чакай. През цялото време не забравяй да притискаш меките си бедра към бедрата на жертвата ти Срещу такава атака той няма да има никакъв шанс. За нула време глупакът ще почне да яде от ръката ти.

— Спри, Пейгън — дрезгаво изрече тя. — Нямаше… нямаше нищо подобно.

Устните му се изкривиха в иронична усмивка.

— Нямаше ли? Тогава ми кажи какво имаше, Синамон! Ето, погледни ме, цял съм слух.

Тя усети горчивината в гласа му и забеляза върху лицето му сянката на съжалението и отчаянието.

Разбира се, тя не харесваше този мъж, но за да остане честна пред себе си, опита се да обясни действията си.

— Аз… аз не го бях планирала. Да ме опази Бог, аз не мислех, аз просто… — широко отворените й проблясващи очи се спряха на суровите му ръце. — Това някак си просто стана.

Гордостта я възпря да продължи. Неговото предубеждение беше неразбиваемо. Загриза долната си устна, мъчейки се да се овладее.

— Не си прави погрешни изводи. Уверявам те, че това няма да се повтори — каза глухо накрая.

— А-а! Тук грешиш, Angrezi. Ще се повтори. — Пръстите му отново обхванаха лицето й. — И аз мисля, моето момиче, че искам това да стане веднага.

Само след още един удар на сърцето си тя почувства горещите му устни върху своите, твърди и жадни, властно устремени. Остана й само усещането за зъбите му, езика му и дръзката му мъжественост.

Тя се опита да извика, но не можа.

Да остане хладнокръвна и спокойна, но не успя.

Точно обратното. С бясно разтуптяно сърце тя се мъчеше да се сдържи да не се притисне плътно до него, да не се поддаде на чувствената наслада от допира му като някоя от онези безсрамни и презрени жени, които той току-що й бе описал.

Устните му властно и ненаситно обхванаха нейните. Твърдият му парещ език се опита да проникне през стиснатата преграда. Но тя не се подаде и Пейгън светкавично промени тактиката си. Поглъщането бе заменено с дебнене. Игриви, примамващи, устните му бавно започнаха да покриват лицето й с целувки. Меки. Влажни. Горещи. Като кадифе.

Тя сладостно въздъхна. Той я чу и дълбоко от гърлото му изригна смях. Езикът му бавно се насочи между устните й и този път победи, потъна дълбоко в сатенената мекота.

— Синамон… — на свой ред изпъшка той, натежал от неистов глад и обезумял от първото си мъчително завоевание.

Коленете й се подкосиха, сякаш краката й станаха гумени. С отчаян жест ръцете й намериха раменете му и се вкопчиха там като в спасителна опора. През цялото време тя се молеше: „Нека спре!“

Но в същия миг разбра, че ако той престане, тя сигурно ще умре.

— Кажи го, Синамон. Кажи ми, че и ти го искаш.

— Н-не!

Но кръвта й протестира, жадуваща и гладна. Събудена сякаш след цяла вечност, сега тя неудържимо препускаше по тялото й и танцуваше във всяка негова клетка, гневна, че е бил нарушен дългият й сън, прекаран без изкушенията на плътта.

— П-Пейгън — промълви тя, но усети как устата му се раздвижва. В следващия миг устните й се разтвориха и отново приютиха твърдия му език. Дълбоко в него се зароди ново стенание. Пръстите му милваха пламналите й бузи, докато езикът му галеше с въздушни движения устните й.

— Добре, Angrezi. Бързо усвояваш урока. Този път беше по-усърдна.

Изведнъж тя изпита неудържимо желание да изпълни всичко онова, което той й описа. Ангели небесни, това беше нелепо!

— Престани, проклет да си! — с пребледняло лице тя се отскубна от ръцете му и го удари с юмрук в устата.

Пейгън я пусна, ругаейки. Изражението на лицето му не вещаеше нищо добро.

— Я слушай, долен глупако! Аз не съм уличница! Не съм на служба при Ръксли. Кога най-сетне ще го проумееш?

Както обикновено, едната му вежда се повдигна в знак на недоверие.

— Откъде знаеш, след като си загубила паметта си?

— Ами добре тогава, не знам, но просто мисля, че не съм такава — в гнева си тя продължи с откровенията: — Никога не бих направила такова нещо по собствена воля, това го знам.

— Това са само приказки, Angrezi.

— Чуй ме, по дяволите! — избесня тя. — Това е важно! — Сега тя обхвана лицето му с длани и се втренчи в него със святкащите си очи. — Не знам коя съм, нито какво съм, но някога ще разбера. Има тънички нишки, които ще ме заведат до миналото. Ето сега съм сигурна, че ти казах истината.

Студени ониксови искри избухнаха в здравото му непримигващо око.

— Ти все още не ми вярваш, нали? — нежните й прости трепнаха. — Това не те интересува! И защо пък да те интересува? Ти си човек, който подрежда всичко около себе си. Притежаваш богатство, сигурност и безгранична увереност в способностите си — гърлото й се стегна от напиращите сълзи. — Да знаеш, голям късметлия си, господин Пейгън — успя все пак да продължи тя, — защото аз нямам нито едно от тези неща. Дори най-малкото — аз нямам име!

Ръцете й се отпуснаха надолу като отсечени. Тя се обърна, но само след секунда загрубелите му пръсти се сключиха около китките й.

— Грешиш, Синамон — прошепна Пейгън — Някои от тези неща не са верни. А ако смяташ, че тук аз