Рубинът

Звуците идваха откъм стаята му, или от стаята, която беше негова, докато не се появи неканената гостенка. На прага се спря, черните му очи заискриха, а едната му вежда леко се повдигна.

Ако не беше толкова стреснат, сигурно щеше да се разсмее. Но сега можеше само да гледа, без да вярва на очите си, на сцената, която се разиграваше пред него.

Облечена в собствения му копринен халат — и почти нищо друго, прецени той — красивата му гостенка губеше битката с малката маймуна за раздърпания, наполовина разкъсан корсет.

Несъзнателно се усмихна. Изисканата дама, надменната красавица беше изчезнала. Вместо нея пред очите му застана една буйна съблазнителка със златна коса, разпиляна над ефирното облекло, под което прозираше всяка извивка на тялото й. Бузите й горяха, а очите й грееха.

И беше чудно красива, просто спираше дъха.

— Дай го, проклето животно! — тя стисна по-здраво една от дългите връзки и силно дръпна, а Меджик реагира с порой от протестни крясъци. — Не мога да ти го дам, чуваш ли? За какво ти е корсет, глупачке такава! Да го носиш на главата си ли? Веднага да… о-о-у!

С остро изпукване връзката се скъса от силното опъване. Англичанката полетя и падна на пода, коприненият халат се разтвори и показа сякаш посипана със златен прашец кожа от глезена до над бедрото.

В това време Меджик подскачаше от възторг и пищеше пронизително, стиснала до гърди корсета като законна плячка след тежък бой.

Пейгън прочисти гърлото си и така издаде присъствието си.

Тя скочи на крака, загърна се с халата и пристъпи към него:

— Излез! Излезте и двамата! Чак ми се повдига от това място, чу ли? От това, че ми е горещо и задушно! От това че с мен обядват всички комари, събрани от сто мили наоколо! И най-много от теб!

На Пейгън му беше трудно да си поеме дъх. Красотата й беше така неповторима, дръзка и буйна! Даде си сметка, че тя е хиляди пъти по-съблазнителна в този вид, отколкото натруфена с всички тези катове дрехи и останали принадлежности.

— Не е приятно да се класираш на второ място, а, Синамон? Особено при противник една маймуна.

— Махай се! Махайте се преди да съм хвърлила нещо и да размажа зализаната ти физиономия, гаднико!

При тази размяна на реплики Меджик вдигна глава и се загледа първо в Пейгън, а после в англичанката. Устните й се дръпнаха назад, за да открият редица блестящи бели зъби, през които излезе свистящ звук.

В следващата секунда тя се стрелна, грабна украсените с дантела кюлоти от леглото и ги сложи върху главата си като боне.

Пейгън избухна в смях, което стана причина младата жена да закипи от гняв.

— Спри се, дяволско създание! — хукна тя след маймуната, като се опитваше да пипне кюлотите си. — Загубих свободата и паметта си, но няма да позволя да загубя тези дрехи. Те са единствените, които имам!

Пейгън стоеше и гледаше.

— Много ти отива, Меджик. Имаш страхотен вкус към шапките.

Тя изкрещя:

— Дръвник! Гнусен и противен негодник!

Пейгън само поклати глава и протегна ръката си към Меджик, която препусна през стаята с кюлотите върху главата си и скочи в ръцете му, после се потърка в гърдите му.

Широко усмихнат, той я потупа по главата и й даде един фъстък, който тя взе с шумно изразено удоволствие.

— Отвратително! И двамата сте смахнати! Добре де, вземете ги, щом като толкова са й притрябвали. Само ме оставете на мира!

— Много неприятно, Синамон, нали? — меко попита Пейгън. — Кое от двете е по-лошо — комарите или горещината?

Тя измърмори нещо под нос и се наведе да смачка един комар, кацнал върху крака й. След това каза тихо още нещо, което подозрително заприлича на улична приказка. После го погледна и изстреля:

— И двете, щом искаш да знаеш. Но аз ще оцелея, господин Пейгън, бъди сигурен! Първо, имам намерение да разбера как съм попаднала тук. И защо — довърши тя, като видя сметката на още един комар.

Пейгън й се усмихна невинно.

— Искаш ли да видиш къде те намерих?

— На брега ли? — понита тя, като чешеше ухапаните места.

Той кимна и продължи да потупва Меджик по космата глава, загледан в лицето на англичанката, върху което ясно се изписа борбата от обзелите я чувства. За Бога, очите й се променяха за секунди — от синьозелени в тюркоазени, после омайващо сини.

— Там имаше ли… видя ли някакви…

— Нещо свързано със самоличността ти? Нищо! Нито следи от корабокрушение, от борба или отпечатъци от стъпки по пясъка, повярвай ми, Синамон. Изобщо нямаше следи — той даде на Меджик още един фъстък. — Който те е докарал дотук, е бил много внимателен и е унищожил всички следи.

Нищо. Думата отекна глухо в съзнанието й. Абсолютно нищо. Нито минало, нито някакви нишки към него.

Нито пък бъдеще, ако се съди по мрачната решителност, която излъчваше погледът му.

— Честно, нищо ли не помниш?

Тя поклати унило глава и се опита да потисне надигналото се в гърдите й отчаяние.

— Тогава са те докарали с лодка. Ако беше минала по брега отдолу, от Негоро или отгоре от Коломбо, все някой щеше да те забележи. Но аз изпратих хората си да огледат брега и в двете посоки по протежение на двадесет мили и всички се върнаха с един и същ резултат. Нищо. Нито една-единствена следа. — След като забеляза отчаянието в погледа й, добави: — Хайде, Синамон, стегни се. Все ще открием нещо.

— Това означава ли, че ми вярваш?

По лицето му премина сянка.

— Да — каза след цяла вечност той. — Да, вярвам ти, Синамон. Не в това, че думите ти са истина, а в това, че ти вярваш, че са истина.

— Колко безсмислено и тъпо…

Той продължи с равен глас, все едно, че тя не беше отваряла устата си.

— Разбира се, Ръксли не е предвидил да загубиш паметта си при побоя, но по този начин поведението ти придобива по-голяма естественост. Без съмнение, сега той ръкопляска на собствената си изобретателност.

— Ти имаш готово обяснение за всичко, нали?

— Искрено се надявам да е така — отговори той превзето и театрално се поклони.

— Но ти правиш една основна грешка, господин Пейгън — отсече тя, като затегна колана около тънката си талия. — Аз не съм ничия заложничка. Набий си го в главата.

— Така ли? — в здравото му око се появи метален блясък. — Ти не си разбрала едно основно нещо, Angrezi. Ти си заложничка, искаш или не. Сега единственият въпрос е дали си заложничка на Ръксли — в кратката пауза той втренчи окото си в алените й устни и продължи със сподавен глас: — Или ще бъдеш моя.

Тя не помръдваше, сякаш омагьосана от разгорелия се огън в това немигащо око. За момент й се стори, че там се мярна съжаление.

После то изчезна и лицето му отново стана лениво и непринудено.

— Добре ли си почина?

— Т-това беше алкохол, ти ме упои насила! — остро отвърна тя. — Как смееш да се опитваш…

— Да се опитвам какво — да те прелъстя ли? Ако се бях опитал, Синамон, знай,