Рубинът

Но всъщност, човек никога не знае на кого да вярва, докато не дойде злото.

А вече дошло, беше твърде късно.

* * *

Беше по-лошо, много по-лошо, отколкото тя си представяше.

От трите й страни се простираше джунглата, непроходима и враждебна. Дълбоките й пазви криеха неизвестност и заплаха. Храстите бяха високи шест фута, дърветата десет пъти повече, а между тях беше избуяла нискостеблена растителност, която преливаше в стотици оттенъци на зеленото. Тук-там сред този непроходим гъсталак на фона на смарагдово зеленото, цъфтяха пищни тропически цветове на растения, чиито наименования тя не знаеше.

А уханията, Господи! Бяха толкова наситени, че можеха да се докоснат — упойващ букет от аромат на орхидеи, жасмин и много, много други още.

Всичко това беше абсолютно непознато за нея. И убиваше всякаква надежда за бягство. Но тя не се поддаде на страха. Изправи главата си, бутна изплетената от бамбукови пръти врата и излезе навън.

Небето беше нажежено почти до бяло, без нито едно облаче. Вдясно, надолу по склона, се простираха няколко акра земя, отвоювана от джунглата, върху която бяха засадени в равни редици чаени храсти чак до зелената стена на джунглата. В далечината едва прозираха смътните очертания на планини — като мираж над без крайното море от дървета.

Десет дни до планините, така ли каза той?

Тя едва не изпъшка от отчаяние и прекоси верандата Кракът й тъкмо стъпваше на първото стъпало, когато усети дебелите листа на близкия храст да мърдат и се раздвижват.

Скочи задъхана назад.

Може би е леопард? Боже, ами ако е тигър!

Тя заотстъпва, без да откъсва очи в разместващите се клони.

Сърцето й биеше до пръсване. Тя отстъпи още малко и налетя на твърда като камък стена от мускули.

Стегнати под кожата.

Гладка и леко влажна от потта.

Рязко изпусна дъха си. Изпод храста се чу ниско проръмжаване.

— Вече се опитваш да избягаш? — промърмори Пейгън до ухото й.

Тя се обърна. Страхът й бързо отстъпи място на гнева. Мярна пушката, която небрежно бе преметнал през рамото си.

— Пусни ме! — озъби му се тя, опитвайки се да се отскубне от ръката, която здраво я стискаше за кръста. — Пусни ме! Намери си някое друго нещастно създание да дебнеш, например като това тук, в храстите.

Ръката му я притисна още по-силно и тя усети стоманената твърдост на всеки негов мускул, усети колко горещо, жилаво и невероятно силно е тялото му.

И колкото и да го мразеше, тя се почувства странно успокоена от силата, която излъчваше това тяло. Погледна надолу и остана очарована от контраста между силните му бронзови пръсти и цвета на роклята й, от мускулестите му голи ръце. В един миг на лудост тя изпита неудържимо желание да погали с пръстите си тези мускулести ръце, гъстите косъмчета върху гърдите му. Но вместо това пое дълбоко въздух и започна яростно да се мята, за да се отскубне.

Топлият му дъх докосна ухото й.

— Уплаши ли се, Синамон? Ако се нуждаеш от помощта ми, трябва само да я поискаш.

Сърцето й подскочи от звука на този гърлен чувствен глас.

— По-скоро пламъците в ада ще се превърнат в лед, отколкото аз да поискам нещо от тебе, господин Пейгън!

Внезапно той замръзна. Присвитите му очи се заковаха в раздвижения храсталак.

— Не мърдай! — прошепна той.

Пръстите му я притиснаха още по-здраво към него, докато тя почти се долепи до стегнатите му бедра и твърдите му, набъбнали слабини.

Дишането й се ускори и стана насечено. Тя понечи да заговори, но той вдигна ръка и й даде знак да мълчи.

Усети биенето на сърцето му. И още по-силното барабанене на своето.

Без да издаде звук, той протегна свободната си ръка и свали пушката. Внимателно изтегли спусъка. Шумоленето в листака се усили. Всички други звуци наоколо се стопиха, сякаш двамата бяха единствените живи същества на света. Ръката му се стегна, краката му леко се разтвориха за по-голяма стабилност.

Напрежението беше непоносимо. Тя си помисли, че сигурно ще извика, ще припадне, или ще полудее, ако той веднага не направи нещо.

Когато разбра, че повече не може да издържи, тя отвори уста, но той я спря с леко докосване на устните си по ухото. По гръбнака й пробягнаха тръпки.

— Как смееш…

— Ш-ш-т!

Можеше да се закълне, че езикът му е близнал ухото й. Не можеше и дума да каже, дори и да искаше. Не можеше да се противопоставя на изгарящата близост на мъжа, на непреодолимото излъчване на силното му тяло.

Опасен. И тя не мислеше за скрития звяр в храстите, а за хищника зад себе си, който беше стократно по-опасен.

Храстът силно се разклати, клонките се огънаха и на земята паднаха няколко прекършени вейки.

— Свиреп хищник! Добре, че успя да спреш навреме и не продължи! — дъхът му бе горещ, устните му излъчваха топлина. А той самият — замайваща сила, както цветята упойващ аромат.

Гърлото й пресъхна. От страх, каза си тя по-късно. Можеха да бъдат разкъсани всяка секунда!

От храста се отчупи малко клонче и полетя към верандата.

— Излез оттам! — изръмжа Пейгън. — Веднага, по дяволите!

Жената се втрещи.

— Но как…

В това време клоните се разтвориха и между листата надзърна маймунско лице.

Две любопитни очички се взряха в нея.

— Маймуна? — изуми се тя. — Искаш да кажеш, че всичко това беше заради една маймуна?

Обзе я ярост, че Пейгън така лесно я бе надхитрил и започна бясно да се мята в ръцете му. Но той все така здраво я притискаше до себе си.

— Щеше ли да ми повярваш, ако ти бях казал, че това е само една малка опитомена маймуна?

— Поне можеше да опиташ! Ти си жесток! Непоносим! — опита се да го изрита, но той бързо отскочи.

— За Бога, Синамон, докосването до теб е много по-приятно, когато си онемяла от страх! — устните му доближиха ухото й: — Не ми се случва много често. Защо се учудваш, че се възползвах от възможността, която се откри пред мен?

— Що се отнася до теб, не бих се учудила на нищо! — тя отчаяно се вкопчи в ръката му, но дори и с две ръце не можеше да я отмести.

— Внимателно, Angrezi. Аз знам да опитомявам дивите животни от джунглата.

— Така ли? Но сега имаш срещу себе си маймуна, която няма да тича на повикването ти, господин Пейгън! — тя блъскаше и риташе като обезумяла.

— О, скъпа, не бих те сбъркал с маймуна. Меджик е много по-умна от теб, ако съдя от поведението ти през цялото време! — той преметна пушката през рамото си и я притегли към себе си. Зъбите му подразниха меката извивка на ухото й.

— П-престани! — промълви тя; сърцето й бясно затупа.