Рубинът

— Май че само ти сякаш си имунизирана срещу чара ми, Синамон. Освен ако цялата тая борба не е още един цирк.

— О, не е цирк! И да се пръснеш, пак няма да можеш да ме командваш като тази маймуна! — кресна тя. Гневът съвсем замъгли разума й преди да продължи: — Те, те… се опитаха… — дъхът й секна.

— Това е страшно интересно, малката — бавно произнесе Пейгън. — Продължавай! Какво се опитаха да направят те?

Смътните спомени изчезнаха толкова бързо, както се бяха появили. Остана само чувството на безпомощна ярост.

— Чакам, Синамон!

— Аз… не мога да си спомня, по дяволите! — главата й щеше да се пръсне. Гърбът отново запулсира и изведнъж верандата започна да се люлее.

Но тя знаеше, че истинската болка се дължи на друга рана — кървяща, но много дълбока и невидима. За секунда зърна онзи насечен белег и потрепери от това, което видя… там… страхотна омраза, коварство…

И после нищо. Мракът отново заля съзнанието й.

Очите й се напълниха със сълзи. Защо не можеше да си спомни?

— Разкажи ми, Синамон! — процеди Пейгън. — Всичко. И този път се постарай да кажеш истината.

— Аз… не мога.

— Или не искаш!

— Не! Изобщо не е така.

— Тогава ми разкажи как е. Говори ми. Направи така, че да разбера, дявол да го вземе! — хвана я за китките и я обърна с лице към себе си, ониксовите му очи я изгаряха. — Докажи ми, че казваш истината!

Под напора на сълзите, очите й странно блестяха.

— Не мога, не виждаш ли? Защото не знам как или защо е така. Както си стоя… изведнъж аз просто знам. О, добре разбирам, че не ми вярваш, но…

— Права си, Angrezi. Не ти вярвам. Маймуната може да измисли по-убедително обяснение от това…

— Мога само да обясня как го чувствам — като че ли внезапно съм станала непозната. Не, като че ли съм станала някой друг. През останалото време аз съм нищо и никой. Там, където трябва да са познатите, сигурните ми спомени, има само бездънна черна пустош.

Тя млъкна. Гърлото й се стегна от мъката и неизплаканите сълзи. Внезапно дървената веранда полетя нанякъде. Усети, че я залива горещина, ушите й се изпълниха с невъобразим шум, пред очите й света… Протегна ръце, за да се хване за нещо. И се хвана в мускули, здрави мъжки мускули.

— Какво ти е?

— Няма… — пръстите й безпомощно се отпуснаха. Стомахът и се преобърна. — Защо не накараш проклетата веранда да спре да се люлее? Не можеш ли? Иначе ще има ужасни последици за всичко, което е около мен.

Пейгън я вдигна на ръце и тежко прекоси дървената веранда. Ритна вратата и влезе вътре.

Веднага усети благословената прохлада. Зад него се появи Мита.

— Донеси ми малко бренди, Мита — троснато й нареди той. — Донеси го в стаята ми.

— Аз няма… — слабо възрази жената в ръцете му. — Категорично отказвам да пия подобна гадост — само при мисълта за това стомахът й се обърна отново. Затвори очи, защото виенето на свят се засили, стори й се, че болката се нахвърля отгоре й от всички страни.

Стаята продължи да се върти, когато тя усети под себе си меката постеля. Нещо студено се допря до устните й и изгори стомаха й. Неудържимо се закашля.

— Не! Стига! Аз не…

— Ш-ш-т, малката! Тук има достатъчно да възстанови силите ти, но съвсем недостатъчно да се напиеш.

Ръцете й немощно го бутаха назад.

— Аз няма…

Но просто нямаше смисъл. Той я издебна, докато говореше и изсипа още една лъжица течен огън между устните й.

— Да… да те вземат дяволите, Пейгън!

— Ругай колкото си искаш, Синамон, но ще го изпиеш до капка! — при следващите думи гласът му стана суров: — Освен ако не искаш да те оставя тук сама, когато утре тръгна към Уиндхевън.

По тялото й премина тръпка, но въпреки това тя продължи да упорства, вече леко замаяна.

— Лоша работа, Angrezi. В момента имаш два проблема — твърде много дрехи и твърде малко здрав разум. Смятам да направя нещо и по двата!

Тя смътно усети как стегната рокля вече не стяга врата и раменете й. И приятна, колко приятна милувка на хладния въздух по пламналата кожа…

Внезапно разбра, че е проговорила на глас.

— Радвам се, че си съгласна — тихо каза Пейгън, докато се занимаваше с кукичките на корсета и се ядосваше на вироглавството на англичанките. — Сега се обърни, за да махна това проклето нещо.

Тя не изпълни нареждането му и той просто я обърна, за да изхлузи измъчващия я корсет, като наум се закле, че ще го унищожи при първа възможност.

Защо жените не оставят телата си свободни, както природата ги е създала? Той метна корсета настрани, който се удари в стената и глухо тупна на пода.

Следващото нещо за сваляне беше горната й фуста. Тя вече беше съвсем омаломощена, за да му попречи. Можеше само да мята глава насам-натам, а пръстите й мачкаха меките чаршафи.

— О-остави ме на мира — задъхано каза тя.

Пейгън се опитваше да не гледа стройните й бедра, двете възвишения по-нагоре, увенчани с коралови връхчета.

През тялото му премина огнена струя, която събуди познатото усещане в слабините.

— Искам да се отпуснеш и да починеш. Чакат ме осемстотин акра зелено злато, които искат грижи като малки деца. А утре, когато тръгнем, ще дойдеш с мен.

Останали без сили, ръцете й се отпуснаха върху завивката.

— Не искам — едва успя да каже, но намери сили предизвикателно да продължи: — И няма да дойда…

О, какъв устойчив боец беше тя! Нещо му подсказваше, че е губила твърде много в живота, че много често й се е налагало да се бори така настойчиво за себе си.

Дълбоко в душата му се зароди чувство, което започна да се събужда. Нещо безшумно, неясно, напълно непознато. Едновременно нежност и опасен копнеж…

Неща, които англичанинът знаеше, че няма да притежава никога.

Копнеж… по чувства, които бяха толкова нереални, колкото прашните вихрени дяволи, които бушуваха надолу по Хинду Куш. Колкото миражите, които трептяха над нажежените пясъци на Раджастан. Като ефирната утринна омара, която се издигаше над Уиндхевън всяка сутрин, с горчивина си мислеше той.

Когато накрая тя потъна в сън, той все още седеше до нея. Лицето му бе замръзнала маска. Болезнено беше да е толкова близо и да не я докосва.

Ако излезеше обаче, болката щеше да бъде по-силна.

18.

Слънцето висеше над върховете на дърветата — пламтящо като разтопено злато. Пейгън се изкачи по стълбите на бунгалото уморен, но доволен от подготовката за утрешното пътуване.

Когато застана пред вратата, до него достигна глухо думкане и остри маймунски крясъци. Каква ли дяволия вършеше Меджик в момента?