Рубинът

Постави чисти ивици памучен плат върху раните.

— Ще се постарая да направя всичко бързо, защото много ще боли — предупреди я той и се опита да съсредоточи цялото си внимание само върху задачата си.

Но изобщо не успя.

По челото му изби пот. Дали наистина не беше прокълнат, както твърдеше старият шаман? Тази жена го изваждаше от равновесие така, както никоя друга. Тя беше наслада и мъчителна болка и той изцяло бе омагьосан от нея.

Пръстите му започнаха да се движат по-бързо. Но не можа да избяга от топлината на копринената й кожа. От замайващия аромат на прекрасното й тяло. Когато стегна превръзката, раменете и се свиха, но тя не трепна и не извика нито веднъж.

„Много силна жена“ — каза си Пейгън, докато довършваше работата си.

Чу ударите на сърцето си и забеляза, че пръстите му треперят. Отново познатия копнеж. Боже Господи, колко хубаво би било да повярва отново!

Въздухът около тях сякаш се сгъсти и той почувства как се задушава. Придърпа роклята й нагоре, като внимаваше да не докосва гърдите й. Дебелата златна плитка се допря до ръката му и сякаш я изгори.

Тогава в душата му нахлуха угризения по-силни и разтърсващи от всяко друго чувство, което бе изпитвал досега. И когато се отдръпна, ръцете му видимо трепереха.

17.

След като Пейгън бе сменил превръзката й и напуснал стаята, без да каже дума, тя дълго остана неподвижна.

Сърцето й обаче биеше неудържимо.

Не защото й беше причинил болка. Не от болка сърцето й бясно биеше и подскачаше като плашлив кон.

Затвори очи и се опита да не чува ударите, да не обръща внимание на внезапно обзелата я слабост, от която сякаш остана без кости. Тялото й още пазеше спомена за допира на дългите му пръсти, макар че той почти не се бе докоснал до нея.

Да не би да полудяваше, щом като и най-лекият му допир до нея имаше такова въздействие? Защо беше проявил тази странна загриженост при досегашната му грубост?

Бавно стана, мръщейки се от тъпата болка в гърба. Успя да намъкне корсета и да закопчае всички кукички отпред. Направи го не от приличие, нито от показност, а по-скоро по навик. Корсетът беше нещо обикновено и познато, и точно от такова нещо страшно се нуждаеше сега, когато животът й като че ли се разпадаше. След като стегна връзките, болките се усилиха, но тя се хвана за навика като удавник за сламка, защото знаеше, че иначе ще я боли още по-силно.

Чу как ботушите на Пейгън изтрополиха по коридора, после по дървената веранда. Той нададе силен вик, а после изстреля залп от заповеди на някакъв чужд език.

Естествено, тя не разбра нито дума.

Отчаянието я стисна за гърлото. Чуждо! Как се беше озовала тук?

Но тя нямаше да отстъпи. В края на краищата, нали беше представителка на своята просветена и цивилизована епоха!

1865 година.

Датата ярко се открои сред бездънната пустош на съзнанието й. Тази малка победа й послужи като светлинка в морето от отчаяние. Да, каза си твърдо тя, ще си спомни. Ще се бори за това.

* * *

Когато Пейгън влезе в сянката на навеса за сушене, лицето му беше опънато от напрежение. След бегла проверка бе видял, че още един парцел чаени филизи не са издържали. Триста млади храста се бяха превърнали в кафяви стъбла и сбръчкани трошливи листенца!

Гръм и мълния!

Нихал спря да хока работниците и почтително зачака заповедите на господаря.

Пейгън с жест им посочи да излязат и подуши тежкия спарен въздух. Съхнещият чай излъчваше остър, дразнещ аромат.

Добре че поне успяха да съберат и толкова, каза си той, докато обръщаше и разстилаше равномерно листата във всяка от десетте тави, под които гореше огън.

Изведнъж се обърна към Нихал.

— Привършихте ли приготовленията, за които наредих?

Дребният индиец се поклони и живо заговори:

— Групата носачи са готови, Тигър-сахиб. Ще носят двадесет чувала ориз, сушена риба, банани и сол, както наредихте — върху жилавото му лице се изписа мимолетно колебание преди да попита: — Тръгването остава ли за утре?

— Разбира се. Защо си мислиш, че… — но той не довърши въпроса си.

Ясно защо. Заради жената. Новината за нейното присъствие тук сигурно се е разпространила като мълния в околността. Сега вече всички предъвкват клюката за Angrezi- mem, която е била изхвърлена от морето на брега. Очите му помръкнаха. Сега разбра защо едно от децата разправяше на другите за yakkini — красив, но смъртоносен демон с коса, изпредена от слънчеви лъчи.

Навъсен попипа превръзката през окото си.

— Господарю?

— Да, Нихал. Продължавай.

— Провизиите са опаковани и стегнати. Носачите са разположени на бивак от другата страна на хълма. Всичко е готово.

— Отлично. Погрижи се да ги нахранят добре и да си починат тази нощ. Чак след две седмици ще могат да почиват отново.

— Но… — Нихал учудено го погледна. Той не искаше да поправи господаря си, нито пък да прояви неучтиво любопитство, но не можеше да остави неуточнен толкова важен въпрос: — Mahattaya знае, че преходът до Уиндхевън е само шест дни.

— Този път няма да тръгнем направо към планината, Нихал. Много „инциденти“ се случиха напоследък по главния път към Канди. — Пейгън се загледа към водата, ослепително лазурна, спокойна в гостоприемната прегръдка на неговия залив, и допълни: — Не, този път ще се опитаме да минем през джунглата.

Слугата се поклони с подчертано безизразно лице.

— Ще се погрижа всичко да бъде изпълнено.

Пейгън проследи с поглед отдалечаващия се с гъвкава походка надзирател и отново, за кой ли път след връщането си от Лондон, помисли все същото:

„Колко чуваш и виждаш в действителност? Работиш до мен всеки ден, споделяш всичките ми победи и поражения. Винаги си неизменно любезен и почтителен, дори когато псувам и съм извън себе си от ярост. Освен това имаш очи и уши навсякъде, във всички села и пръснати колиби на тамилските и цейлонски работници.

Въпреки това, каменното ти лице не ми говори нищо.

Дали не знаеш нещо, което аз все още не знам? Може би някакви нови вълнения и смутове във вътрешността на страната?“

Но Пейгън знаеше, че е глупаво да пита. Старият надзирател нямаше да му каже нищо, докато всички тях не ги застигне неизбежна и разрушителна буря.

Може би дори и тогава, си напомни той, след като пред погледа му оживяха кланетата и всеобщата лудост.

Да, в края на краищата можеше ли изобщо да се довери на тези хора?