Рубинът

че щях да успея — при следващите думи гласът му стана дрезгав. — Можеш да бъдеш сигурна, че сега нямаше да стоим тук облечени и да спорим. — Загрубелите му пръсти спряха да галят Меджик по главата и маймунката кресливо запротестира. Пейгън я погледна ядосан и продължи:

— За Бога, ти си по-заядлива от Меджик. Дадох ти само няколко капки бренди тази сутрин. Много малко, за да се развърже езикът ти и съвсем недостатъчно, за да обезвредя това твое остро оръжие.

— Проклети комари! — вбесено извика тя, като започна енергично да се чеше по тила.

— Отвратителни са, нали? — все още с Меджик в ръцете, той гъвкаво настани едрото си тяло в бамбуковия стол до прозореца. — Не си свикнала с тропиците, така ли? Но аз си го обяснявам.

— Обзалагам се, че имаш обяснение за всичко — тя продължи да се чеше.

— Как ти звучи „хладно“?

Тя вече не се чешеше толкова енергично.

— Хладно, меко… — Пейгън направи малка пауза, преди да изстреля най-големия си коз: — Хладно, меко и мокро?

— Не, благодаря. Не желая повече да ме насилваш с никакъв алкохол — каза твърдо тя.

Той отметна назад глава и избухна в смях, а Меджик го загледа с любопитство.

— Не, нещо много по-хубаво от алкохола, скъпа. Вода, хладна и приятна, вода за къпане и плуване, която се простира докъдето стига погледът…

Тя рязко спря с почесването.

— Вода? Наистина ли? Къде е?

— Недалече — той прикри победната си усмивка. Намести Меджик на стола и мързеливо се изправи. — Нека да сменя превръзката и тръгваме.

— Ние тръгваме, така ли? Вече започвам да разбирам. Ако имаш такива намерения, по-добре не ме слагай в сметката. Освен това, престани да използваш раните ми, за да ме зяпаш похотливо.

Едната му вежда подигравателно се повдигна.

— Видял съм всичко, което може да се види. Нямаш никакви тайни повече, Синамон, бъди сигурна.

Страните й почервеняха.

— Страх ли те е, Angrezi — в гърления му смях напираше предизвикателство.

— Да не се мислиш за страшно хитър? Да, ама няма да стане. Играта ти ми е ясна.

Пейгън мълчаливо чакаше, загледан в пръстите й, които мачкаха и усукваха меката коприна на халата му. Не искаше да си представя кадифената кожа отдолу.

— Не съм хитър — бавно отвърна той. — Особено, когато става дума за теб, Синамон. — Нещо просветна в тъмната дълбина на окото му. — Просто съм решен.

Тя се намръщи. Решен на какво? Но не попита.

Нещо й подсказа, че е по-добре да не знае.

В този момент мисълта да отлепи превръзката си и да се гмурне в хладната, мека като коприна вода, беше изкушение, на което не можеше да устои.

— Много добре, господин Пейгън. В крайна сметка ще дойда с теб.

— Хубаво. Започвам да си мисля, че не си съвсем безнадеждна, Angrezi.

— Престани да ме наричаш така! Все едно, че ти не си англичанин като мен. Това означава тази дума, нали?

Той не й отговори веднага.

— Да, така е. Но на мен думата ми харесва и не мисля да се отказвам от нея. Дори и заради теб, скъпа.

— Безспорно ти си най-нахалното и досадното… — с всяка дума тя ставаше все по-разгорещена и ядосана, — копе…

В същия миг той скочи от стола, сграбчи китката й и изръмжа.

— Не смей да го кажеш на глас!

Тя се отдръпна назад, ужасена от мръсната дума, която беше на върха на езика й. Ужасена и от сляпата ярост, която помрачи лицето му, малко преди да се овладее.

Започна да се мята, за да се отскубне от желязната му ръка, но усилията й доведоха само до това, че краищата на халата й се разтвориха. Бялнаха се стройните й бедра, преди тя да успее да се загърне със свободната си ръка.

Почувства как той рязко се стегна. Усети силното биене на сърцето му, когато я притисна до гърдите си.

Обля я горещината, която се излъчваше от стегнатото му, твърдо като гранит тяло.

Внезапно подигравката и насмешката изчезнаха и всичко стана някак много сериозно. Сред горещина и жажда.

Само лудост и желание.

Дъхът й секна от мрачното изражение на лицето му, от напрежението, което сякаш струеше във въздуха.

— Свали халата, Синамон!

Тя преглътна.

— Н-няма.

— Веднага, моето момиче — процеди той. — Никъде няма да отидем, докато не сменя превръзката ти.

Тя го погледна втренчено.

— Наистина ли мислиш, че ще ти причиня болка?

Челото й се набразди леко от учудване. В гласа му звучеше нещо нечувано досега. Нещо, което почти можеше да се нарече… неувереност.

Но веднага отхвърли тази мисъл. Само един поглед й беше достатъчен, за да разбере, че този мъж не познава значението на тази дума.

Усети боцкане по кожата от старите превръзки. Те сигурно се бяха вкоравили от спечената кръв. Опита се да не мисли колко хубаво би било в прохладната вода.

Погледите им се пресрещнаха, синьозелен блясък срещу студен оникс, след което тялото й се разтърси от глава до пети, сякаш от удар.

Само ме помоли и ще ти помогна, Синамон.

Никога няма да поискам нещо. Нито от теб, нито от някой друг.

Очите му се сведоха към сочните й чувствени устни. Пръстите й потрепериха и тя затвори очи, уплашена от магнетичната сила на погледа му.

Отвори ги, когато усети пръстите му да се плъзгат нагоре по ръцете й.

Дяволите да го вземат!

— Не-дей… — започна тя, но думите спряха на устните й.

Гледаше омагьосана как големите му ръце се плъзгат по-нагоре и обхващат раменете й с неочаквана нежност.

Сърцето й започна да подскача. Какво й ставаше?

Отмести се встрани със сподавен вик и допря ръка до устните си, сякаш да загаси огъня от погледа му, който беше останал върху тях. Нямаше смисъл.

Как беше успял така да я обърка. Отначало този изгарящ гняв, а сега и това?

Кое това! — попита равен глас. Безумие? Жажда? Глад. Това беше думата. Крещящ и безсрамен глад, който растеше с всеки удар на сърцето й, докато единственото, което остана пред погледа й, бяха тези плътни, стегнати устни. Тези силни загрубели пръсти.

Единственото, за което мислеше, беше колко приятно би било да ги усеща върху тялото си. Навсякъде. И да няма никакви дрехи, които да им пречат. Почувства се разгорещена и замаяна. В този момент Пейгън рязко я извъртя и смъкна надолу горната част на халата, за да оголи гърба й.

Тя стоеше неподвижна. Краката й тежаха като олово, кръвта й кипеше, при всяко поемане на въздух я пронизваха стотици странни усещания. Силата на мускулестите му бедра, които тя усети, беше толкова