Рубинът

се бореше бясно да оцелее, дори когато това ставаше за сметка на други. Някъде отдясно тя чу бесния тропот на животно, което бяга, за да спаси живота си. Този шум беше последван от остър болезнен писък.

И после настана тишина.

Страх пробяга със ситни тръпки по гърба й.

Защото смъртта се спотайваше навсякъде около живота. Тя винаги дебнеше, безстрастен свидетел на непрекъснатия кръговрат от пиршество на бликащата жизнена енергия.

Изпращяването на някакъв клон я накара да хвърли бърз поглед към застиналата на няколко крачки пред нея неподвижна фигура. Превръзката минаваше като злокобен знак през лицето му, от което чертите се открояваха още по-рязко.

Както и досега, тя отново почти осезаемо усети завладяващата му мъжественост.

Властна и неотразима.

Той беше една загадка. Не й вярваше, въпреки че я беше спасил. Не я одобряваше, но я желаеше. Явно присъствието й бе нежелано за него, но все пак се грижеше за раните й и удобството й.

Тя чувстваше, че никога преди не е срещала мъж като този, и че няма да срещне никога повече.

Завладя я неудържимо любопитство, докато го гледаше как крачи безшумно пред нея, без да обръща внимание на изучаващия й поглед. Каква ли можеше да бъде движещата сила на човек като него? Как бе получил раната, чийто белег скриваше тази черна превръзка? Какви мечти го караха да работи като роб в непосилната горещина за разлика от другите благоразумни плантатори? Те си стояха в уютните имения, а цялата работа се вършеше от наемни работници.

В излъчващото мрачна решителност лице и в здравото мускулесто тяло обаче нямаше нищо благоразумно, каза си тя. Гранит и стомана — ето от какво бяха направени той и хората като него, които изживяваха всеки ден, сякаш той е последният в живота им, и изискваха същото и от останалите.

Ами този Ръксли? Името я накара да потрепери, сякаш я прониза студ.

Ако Пейгън казваше истината, тя беше една пионка в тяхната игра.

Единственият въпрос беше чия?

Това предизвика вълна от гняв, който до такава степен я обсеби, че тя не забеляза един едва подаващ се от сухата трева чепат корен и се препъна. Успя да се за държи, но процеди под носа си нещо не съвсем подходящо за дама.

— Господин Пейгън! — извика след това.

Мълчаливата фигура пред нея спря и се обърна.

Очите му бяха премрежени, а изражението — неразгадаемо в полумрака под високия тунел от растителност.

— Ще забавиш ли малко крачка, или може би искаш да си счупя главата?

— Ако не възразяваш да ти подам ръка, принцесо, трябва само да ме помолиш — отвърна той с ехидна усмивчица.

— Не искам да ми подаваш ръка, глупако! Искам само да не бързаш толкова.

Той се захили.

— Помоли ме вежливо, Angrezi, и може би ще го имам предвид.

По страните й изби руменина.

Гърбът й все още пулсираше. Удареният глезен я болеше, беше й дяволски горещо така навлечена — с метри плат върху себе си. Но всичко това беше нищо в сравнение с небрежната поза и предизвикателните пламъчета в очите му. Ето кое наля масло в огъня.

— Забрави! — изсъска тя. — Забрави всичко! Нека се връщаме веднага! — след това ядосано се врътна, така че полите й се омотаха около краката. После бързо тръгна към бунгалото.

— В името на Шива, ама че си вироглава! — секунди по-късно Пейгън я сграбчи за китката и я обърна към себе си. Леденият му поглед обходи всеки сантиметър от лицето и шията й, където се събираха малки вадички пот. — Ти вриш, Angrezi. Кожата ти копнее за докосване до хладните вълни. — Окото му проблесна преди да продължи: — Както и да се махнат всички тези проклети дрехи. Признай си го, Синамон.

— Аз… няма да направя нищо такова! — проговори тя, но в следващия миг се оказа притисната до гърдите му.

Той миришеше на сапун, на сол и на едва доловим стипчив аромат, не толкова силен, колкото тютюна.

Чай, осъзна тя. Чай, който се суши и ферментира.

Това беше прекрасна, опияняваща миризма. Тя се приближи несъзнателно, за да вдиша още веднъж. Заради чая, каза си стресната, когато се отдръпна след секунда.

Разбира се, че е заради чая! Тя винаги беше обичала чай — тръпчивия зелен или силния черен. Никакво кафе или какао на закуска!

Дъхът й внезапно секна.

Успя! Спомни си нещо! Пулсът й бясно заудря и тя нетърпеливо си пое дълбоко въздух, за да сподели откритието си с Пейгън.

Когато го погледна обаче, думите й така и си останаха неизречени. Той я изучаваше. Не, не това. Прекалено банално беше така да се определи.

А този мъж не беше банален. Погледът му я изгаряше, поглъщаше я.

Държеше я във властта си.

Усети, че не може да контролира дишането си, когато той я прегърна по-силно. Здравите и гъвкави като въжета мускули на бедрата му се притиснаха до корема й, бяха стегнати от желание, което тя безпогрешно по чувства дори през плата. Наситеният аромат, който се излъчваше от него, я замая. При допира му усети слабост и едновременно с това някаква необяснима дързост.

Тя отчаяно се опита да избяга от магнетичното привличане на обсидиановото му око. Бързо сведе глава и несъзнателно свря лицето си във врата му, там, където ризата бе разкопчана. Премигна от усещането на, тази гореща мъжка плът, покрита с косъмчета с цвят на махагон. Едно от тях я погъделичка. Тя сбърчи нос и се учуди.

Езикът й сякаш сам намери пътя към непослушното къдраво косъмче. Искаше само да го махне, но то прилепна и езикът й игриво го подръпна, а после близна пламналата кожа.

Ръцете на Пейгън конвулсивно се впиха в китките й. Тихо и гърлено прозвуча произнесената от него ругатня.

Устните й несъзнателно се усмихнаха. Някакъв инстинкт, който тя не разбираше, подтикна англичанката със синьозелени очи да захапе къдравото косъмче и да го подръпне още веднъж.

— Милостиви Боже! — простена Пейгън, пусна китките й и обхвана главата й с ръце. — Не спирай. Angrezi!

Неговата настоятелна молба разпръсна сладостната омая.

Преди това обаче тя разбра какво е усещането при допир с него.

Приятно. Много повече от приятно дори. Той беше мъж, истински мъж, който я накара да се почувства пълноценна жена.

Кожата му беше извор на живителна топлина, гласът му бе груб и първичен, подобно допир на гола кожа до грапавата кора на дърво.

Нейната гола кожа.

В съзнанието й изплуваха други видения, които накараха кръвта й да се разбунтува. Неговите големи бронзови ръце по пламналата й плът. Мазолестите му длани, силни и дразнещи. Те взимат… всичко, което поискат.

А тя иска той да взема повече и повече, докато самата тя е цялата желание. В страстен копнеж по недостижимата лудост да се превърне само в плът и кръв.

Мили Боже, какво правеше той с нея?

Ръцете й се свиха в юмруци и го заудряха по гърдите. Тя замята глава в опита си да се освободи от дланите, които обгръщаха лицето й.