Рубинът

Малките, свински очички на противника му се свиха.

— Ще съжаляваш за тези си думи, копелдако. Е добре, говори си. Скоро така силно ще заговориш, че ще те чуе цяло Коломбо.

Зъбите му блеснаха, докато забърсваше извитото острие в ръкава си.

Пейгън незабележимо следеше движенията на жената. Тя почти бе стигнала до камъка, отстъпвайки бавно назад, без да сваля гневната маска от лицето си.

„Чудесно се справяш, Синамон. Много добре. А аз ще се опитам още малко да отвлека вниманието на тези главорези…“

Пейгън скръсти ръце на гърдите си и зае преднамерено нахална поза.

— Нима Ръксли си е мислил, че една курва е в състояние да ме накара да пропея? По дяволите, та това е било прекрасна идея! Но ти, драги, няма да имаш повече късмет от тази скапана кучка. И все пак, предполагам че тя се справи доста по-добре от вас тримата, гадове — добави замислено Пейгън. — Между другото къде ви намери Ръксли? В някой от долнопробните бардаци с опиум в Делхи ли? Или във вертепите на Макао?

— Хвани го, Сами!

Мъжът в средата се обърна към съучастника си. Той обаче се бе втренчил в облечената само с мъжка риза и копринени кюлоти жена.

— Нея я остави, тя е на Ръксли — излая шефът им.

„Значи наистина съм“, помисли си тя, но само стисна зъби и старателно запридърпва пешовете на ризата, опитвайки се покрие с тях пушката на Пейгън.

За щастие мъжът с ястребовото лице не и обръщаше внимание. Не я гледаше и третият, препречил пътя на Пейгън за отстъпление. Оставаше й само да насочи оръжието, без да привлече погледите им.

Но преди да успее и да пристъпи, нечий глас се обади само на няколко метра от нея. Тя замръзна, защото се страхуваше да не привлече вниманието им с някакво движение, докато пушката бе в краката й.

— А защо не, Григс — изцвили той. — Тя е по-сладка, отколкото предполагах. Пък и след като я оправя, няма да й ще да проговори, така че и Ръксли няма да узнае.

— Ако ти, драги, я оправиш, нея съвсем няма да я бъде, тъпанар такъв. Остави това, Ръксли смята да…

Григс се наведе напред и блъсна недоволния си съучастник към Пейгън.

— Забрави за кучката, чуваш ли! Сега имаме много по-важна работа от чукането, разплут глупако.

— Успокой топката, де. Аз само си мислех…

— Не ти плащат да мислиш, по дяволите. Прави каквото ти казвам.

Вслушвайки се в тази размяна на любезности, Пейгън наостри вниманието си. Значи те не са професионалисти за каквито ги бе помислил в началото. Тази мисъл малко го поотпусна, докато не му хрумна друго.

Тримата свободно се назоваваха по имена, което означаваше, че не се опитват да скрият кои са.

„Мръсни гадове! Няма да им се размине така лесно, както предполагат.“

Пейгън незабелязано хвърли поглед към жената до камъка. Тя изглеждаше напълно погълната от усърдието да приглажда измачканата си дреха. Но, къде по дяволите, беше проклетата пушка? Преди секунда само той я бе видял до камъка.

В този миг в него проблесна прозрението. Тя беше стъпила върху пушката, за Бога, беше я скрила под ризата. „Дяволски добре се справяш, Синамон!“

Междувременно Григс бе започнал бавно да се приближава към него. В ръката му проблясваше острието на камата.

— Само едно ни интересува, Пейгън, а ние и двамата знаем какво е то. Така че, защо да не проговориш сам и да ни спестиш неудобството и врявата.

Пейгън не помръдна, въпреки че лесно би се предпазил от това, което предстоеше.

Григс направи знак към останалите двама. Дебелият мъж отляво светкавично вкопчи тлъстите си пръсти в китките на Пейгън и с ритник го повали на колене върху пясъка.

— Я върви на майната си! — изрева Пейгън и почувства как от носа му шурва аленочервена кръв. Той се олюля напред, храчейки кръвта върху пясъка.

— Питам те за последен път — изръмжа Григс. — Къде е проклетата мина? Къде е рубинът!

Пейгън не отговори. Мръсните пръсти на дебелия сграбчиха косата му и безжалостно я дръпнаха, обръщайки лицето му нагоре. Проклинайки, Пейгън отново изплю кръвта от устата си.

— Не можа ли Ръксли поне веднъж да дойде сам? Или винаги си намира по-важна работа? Мургави курви за продан, а? Или кораби, пълни с опиум за Китай?

— Загазваш, Пейгън, а дрънканиците ти ни най-малко няма да ти помогнат. — Мъжът, наричан Григс, подаде камата на съучастника си. — Убеди го, Сами.

— Дадено, шефе.

В следващия момент Пейгън бе повален на земята със забито в пясъка лице.

— Положението е следното, господин Пейгън — промърмори в ухото му мазен, равнодушен глас. — Първо, отрязвам дясното ти ухо. След това лявото. Ако все още не си проговорил, отрязвам десния ти палец. Пробвал ли си някога как е без него, а? Вярвай ми, приятелче, дяволски трудно е. И тогава, ако все още упорстваш, изчезва и другият ти палец. — Тънките устни на мъжа се разтегнаха в злобна усмивка. — За твое добро, надявам се, че дотогава ще си пропял, защото, ако не, ще ти отрежа…

— Пусии ножа!

Въпреки непоносимата болка в главата, Пейгън чу ледената команда на женски глас. „Чудесно, Синамон“,помисли леко унесен той. „Сега остава само да ги убедиш, че не се шегуваш.“

Ръцете, сграбчили косата му, стиснаха още по-здраво и той почувства страхотна болка.

— По дяволите, какво става? — изрева Григс. — Ръксли не ми е казал нищо за това…

Гласът на жената беше неумолим.

— Не се и съмнявам в това, господин Григс. На такъв като вас… Сега, обаче, планът се промени и господин Пейгън трябва да бъде незабавно откаран в Коломбо. Господин Ръксли ще ни посрещне там с лодка утре призори. Помните предварително определеното място, нали?

Чул студения й, решителен глас, Григс премигна. Твърдостта му бе значително разколебана.

— Ъхъ… мястото, да… А, да, разбира се. Но защо Ръксли не…

— Нямам никаква представа, господине. Господин Ръксли не дава обяснения на никого, както трябва вече сам да сте се уверили. Но едно знам със сигурност, господин Григс — той ще бъде ужасно ядосан, ако разбере че не сте се подчинили на нарежданията ми. А вие не бихте искали да видите господин Ръксли ядосан, нали?

Двоумението на мъжа напълно потвърди въпроса.

— Така си и мислех. Сега, вдигнете тази отрепка и вържете ръцете му. Не ми се ще да избяга.

Григс неспокойно се размърда и изруга. Мъжът до него зацъка с език.

— Е, шефе, май почва да ни командва жена, а?

— Затвори си устата, Сами, освен ако не искаш аз да ти я затворя.

— Не-е, шефе — отговори неохотно дебелият.

Пръстите му стегнаха още по-здраво скална на Пейгън, сякаш набиваха стъкла в мозъка му. — Е, и какво ще правим с тоя?

Мъжът с лице на ястреб се бе вторачил в жената с пушката. „По дяволите тези огнестрелни оръжия — мислеше си раздразнено той. — Хиляди пъти бих предпочел нож. Да ме вземат мътните, ако тази полугола кучка знае как да си служи с тази проклета играчка.“

— О’кей, не е нужно да ме държиш на прицел. Чакаме приказката ти.

Той даде знак на дебелия.

— Нали чу какво ти каза, Сами. Вържи го!

— Но господин Ръксли каза…

— Вържи го, по дяволите!