Рубинът

По тялото му мина страстен порив на нежност, на копнеж. Значи все пак интуицията му не го бе излъгала. Може би тогава косата й е била боядисана, може би така отчаяно се е опитвала да заблуди безмилостните си преследвачи…

Но кои са те!? И какво правеше тази жена тук, на другия край на света, само след четири месеца?…

Независимо в какъв ред си задаваше тези въпроси, Пейгън винаги стигаше до един и същ отговор — Джеймс Ръксли. Най-вероятно шпионите на Ръксли ги бяха наблюдавали през цялото време онази нощ. Следователно, тайната за личността на „раджата на Ранапур“ е разкрита…

А след като веднъж бе открил това, за безмилостния и подъл нрав на Ръксли не бе никак трудно да постави в безизходица жената и така да я оплете в смъртоносната си паяжина.

Мисълта как е била използвана Барет, го изпълни с ярост.

Стотици въпроси напираха зад стиснатите му устни. Само един поглед към пребледнялото й, разкривено от недоумение лице обаче, му бе достатъчен, за да разбере, че Барет засега не може да отговори на нито един от тях.

Единственото, което можеше да направи сега, бе търпеливо да чака, да крие от нея, че знае истината, докато тя самата не си спомни още нещо.

— Как… как разбра?

— Г-гледах дърветата и… то… Внезапно то… се появи. Н-не съм се побъркала, нали Пейгън?!

„Не, Синамон. Ти не си, но аз със сигурност съм.“ Пейгън успя някак да преглътне думите си и само сви рамене.

— Съмнявам се, Angrezi. Подозирам, че в човешкия мозък стават неща, които са непонятни за нас. — Очите му бяха непроницаеми. Англичанинът бавно се отдръпна от нея и се изправи. — А сега най-добре е да тръгваме. Още малко и нощта ще ни завари в джунглата.

Жената обаче не се помръдна. Синамон го гледаше с разширени от учудване очи и отчаяно се опитваше да открие причината, която го принуди така внезапно да се отдръпне от нея.

— Хайде да тръгваме, по дяволите! — Пейгън тръгна по плажа, преметнал пушката през рамо, без да се обръща назад.

— Почакай!

— Ако побързаш, може би ще успееш да си спомниш и останалата част от името си, докато стигнем в лагера — промърмори тихо той.

И въпреки че ги каза тихо, само на себе си, тя чу думите му. И те сякаш яростно я шибнаха и изправиха на крака. Тя се втурна след него, вдигайки облаци пясък след себе си, сграбчи го за ръката и го принуди да я погледне.

— З-защо постъпваш така?

— Защото вече трябва да се връщаме, Angrezi. За щото съм изморен и гладен, и защото имам да върша хиляди неща докато утре тръгнем на зазоряване. Но най-вече, защото искам тази проклета, кървава история вече да свършва!

Това, разбира се, бе лъжа.

„Защо ли? Защото ти се казваш Барет, а не Синамон, и защото се влюбих в теб от мига, в който те зърнах.“ — искаше му се да изкрещи срещу нея. „Защото принадлежиш на друг мъж! По дяволите и двамата! Защото си далеч от мен, в една страна на хиляди мили оттук. Страна, наречена Англия, в която аз никога не мога да се завърна като у дома…“

Но Пейгън не изрече на глас нито една от мислите си. Единственото, което си позволи да направи, бе още по-силно да стисне с дългите си бронзови пръсти пушката, преметната през рамото му.

— Лъжеш! — промълви бавно тя.

— Аз ли? Та ти не знаеш нищо за мен!

Пейгън внезапно я сграбчи и я притисна към себе си.

— Нима Ръксли не ти е казал, че аз, Деверил Пейгън, обичам жените, с които се любя, да бъдат страстни и всеотдайни, а не студени и многословни… — Пръстите му трескаво опипваха меките извивки на тялото й, притискайки я свирепо към пулсиращите си от възбуда, ужасно твърди слабини. — Предпочитам партньорките ми в леглото да знаят как да създават и как да получават наслаждение!

Бесен от гняв, Пейгън откъсна превръзката от окото си. Сега тя би могла да го отблъсне отвратена, но какво значение имаше това? Очите му поглъщаха лицето й, тъмни и дълбоки като безлунно небе.

— А може би ти наистина си такава, скъпа?… Може би цялата ти невинност е само игра. Какво ще кажеш да проверим, а?

Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка и той я принуди да разтвори бедрата си, притискайки към корема й напрегнатата си до пръсване мъжественост.

В горчивата му ирония обаче имаше много истина. Пейгън наистина искаше всичко това, или поне винаги досега го бе искал, до мига, в който…

До мига, в който Деверил Пейгън срещна една твърдоглава английска красавица с кожа като девънширска сметана и с очи, лазурносини като пролетни камбанки…

Жена, която го разяри, която го изтормози, която го омагьоса…

Жена, каквато не бе срещал досега в живота си и каквато със сигурност нямаше да срещне никога вече…

Но и жена, която никога не би допуснал по-близо до себе си… Защото тя не можеше да си спомни, а той… той не можеше да забрави.

Гърдите й се блъскаха задъхани в голата му гръд.

— Защо?… Защо казваш всичко това?…

— Защо ли? Защото съм мръсник, мила моя Барет. — Дори и сега името й опари устните му, съживявайки отново горещите спомени. — Защото съм лъжец, мошеник и закоравял злодей. Никога не забравяй това!

— Но то не е вярно! Ти съвсем не си такъв! Поне в повечето случаи не си… — добави предпазливо тя. — Ти си способен да бъдеш добър… истински добър!

— Чакаш доказателства ли? Ето ти ги! — И преглътвайки грубата ругатня, Пейгън я вдигна от земята в ръцете си, притискайки я към възбудения си член. — Това е единственото, което ме вълнува, Angrezi. Сега, когато се допирам до мекия ти корем. И в него, естествено, няма нищо лично. Всяка жена би ме задоволила. Ако си си мислила нещо друго, предупреждавам те, че ще бъдеш разочарована!

Отново лъжа. Сякаш някаква сатанинска сила го принуждаваше да я разтърсва, да я отвращава от себе си. А може би единствено отвращението и погнусата, изписани върху лицето й, биха му помогнали да забрави… Да забрави този мъчителен глад…

Пейгън стискаше зъби, усещайки стопяващата го мекота на бедрата й, задъханите тласъци на дъха й. За Бога, колко силно, я желаеше той! Желаеше я тук, веднага! Сега, когато великолепната й, разпиляна от вятъра коса, покриваше като с копринен облак раменете й… Когато нежната й кожа пламтеше от желание, а бедрата й несъзнателно притискаха пулсиращата му мъжественост… Сега, когато чувствените въздишки на насладата ромоляха като ручей в ушите му…

Но това бе невъзможно. И той прекрасно го знаеше.

Ето защо, вместо да я хвърли върху пясъка и да се потопи дълбоко в нея, така, както повеляваше цялото му същество, Пейгън просто я пусна и й обърна гръб, измъчван от мисълта за всичко, което не се случи.

— Лъжеш! — яростно изкрещя Барет. — За последен път те питам. Защо?!

— Защото името ти е Барет, затова — рязко отвърна Пейгън и тръгна решително по плажа, без да пророни нито дума повече.

* * *

Когато наближиха бунгалото му, забелязаха, че вътре свети.

Мита ги видя още в мига, когато излязоха от джунглата и се втурна насреща им. Деликатното й лице бе