Рубинът

Пръстите й се нахвърлиха трескаво върху копчетата на блузата. Останала по въздушно лек корсаж, тя се втурна да развързва надиплените си фусти, докато най-после изрита и тях.

Корсета си, естествено, не можеше да свали. Но защо не чорапите?…

Синамон сръчно нави копринените си чорапи почти до колената.

После се хвърли към водата.

Свежата милувка на вълните обля лицето й. Сега тя усети ласката на хладните, сатенени води, на гальовното, спокойно течение. Само те биха я избавили от спомена за срамното разголване на желанието й.

Вълната се отдръпна, плискайки се в нозете й. „Истински рай“, помисли си тя, навлизайки още по-дълбоко и почувства как изпепеляващата жега на джунглата бавно се отдръпва.

С прилива на следващата вълна, пясъкът нежно погали пръстите й. Беше великолепно.

Хлад след безкрайната жега…

Със следващата крачка студените води се покачиха до бедрата й. От гърлото й се изплъзна въздишка.

Нима вече се бе възнесла в небесата!? Тя навлезе още по-дълбоко.

— Angrezi, спри! Не влизай навътре!

Това бе дрезгав крясък, звук който беше немислим в този свят на блаженство, в който плуваше тя.

Синамон реши да не му обръща внимание. „Може би този глупак се ядосва от това, че не се съблякох съвсем“, помисли си тя.

— Синамон, чакай!

Но тя продължи напред със злорада усмивка. Водата беше до брадичката й.

В следващия миг рязко отскочи назад. Болка раздра гърба й.

„По дяволите, защо забравих, че водата е солена!“

Болката нарастваше с всяка измината минута, впивайки се в раните й като киселина. Тя се олюля и почти в несвяст потъна във вълните на болката.

Смътно чу грубата ругатня на Пейгън, последвана от приглушеното трополене на ботушите му по пясъка.

— Казах ти да спреш, по дяволите! Да не би случайно да си неизлечимо болна от инат!

Силните му, мазолести пръсти се вкопчиха в корсета й и го свалиха от раменете.

Тя се дръпна и едва не изкрещя „Престани!“.

— Трябва да махна това. Просмукано е със сол.

Синамон потрепери от непоносима болка.

— Господи! Помогни ми, Пейгън, моля те!

Англичанинът мрачно започна да отлепва корсажа. „Солта поне ще прочисти раните“, помисли си той. Но Пейгън знаеше, че болката й е непоносима.

— Спокойно, Синамон. Още секунда само и ще свалим тези неща.

Пейгън се проклинаше, че не е предвидил навреме тази опасност.

— Вдигни ръце! — заповяда той, за да измъкне златистото бельо през раменете й.

Тя му се подчини, вкопчила ръце една в друга, опитвайки се да забрави за изпепеляващата я болка в гърба. Въпреки усилията, от устните й се отрони още един задавен стон.

— Плачи си спокойно, Angrezi — мрачно каза Пейгън. — Не е нужно да ми обясняваш. Тези рани сигурно болят адски.

При тези така сурови, така неочаквани думи на състрадание, от очите й бликнаха сълзи. Тя прехапа устни, мъчейки се да сподави риданията.

— Все още не се предаваш. Е, добре тогава, дръж се. Болката скоро ще премине.

Опитвайки се да не забелязва изящната извивка на гърдите й, кестенявото снопче, което прозираше през влажните кюлоти, Пейгън свали ризата си и избърса капчиците солена вода от гърба й. Искаше му се да направи нещо повече, но се страхуваше да не замърси раздразнените рани.

„Защо не се сетих да взема превръзки?“, питаше се нервно той. В този момент си спомни за чистата риза в кожената торба. Проклинайки, Пейгън побягна нагоре към хълма, извади ризата и се върна на брега.

С нежно старание англичанинът отърси и последните капчици от окървавения гръб. Пръстите му леко докосваха слабите й рамене.

Той бе направил всичко необходимо. Дори повече — за което говореха нервно стегнатите й мускули.

— По-добре ли си сега, Синамон?

С накъсан и дрезгав глас тя с мъка каза:

— М-много по-добре, благодаря. Но сега… искам да си тръгна.

В гласа й звучеше поражение и това подразни Пейгън. Той внимателно загърна голите й рамене с ризата си. Това бе малкото удоволствие, което бе пожелала тя, но то отново й донесе болка.

Някакъв вътрешен глас му подсказа, че това няма да е последният път, когато той й причинява болка.

Той загърна тялото й в ризата си в напрегнато мълчание, опитвайки се да закопчае горното копче. В този миг едновременно чу и усети задавения стон, разтърсил тялото й.

— Недей, Синамон. Не я дърпай! Това може да те убие.

Пейгън разтърси раменете й. Сега той говореше, убеден от собствения си горчив опит, опит, който едва не го осакати.

Но тя не биваше да страда по същия начин.

Внезапно тя се олюля и се озова в прегръдките му, зарови лице в гърдите му, а ръцете й обхванаха кръста му.

Стиснал зъби, Пейгън прокара нежно пръсти в косата й и я привлече към себе си, мълвейки тихо думи на утешение и подкрепа. Сълзите й обаче не спираха, ронеха се горещи и мълчаливи, докато в един миг почувства, че тя плаче не само от болка.

Всеки допир на набъбналите й зърна в гърдите му, всяко плавно полюшване на бедрата й като че ли го раздираха с нокти — стръвни и гладни. Мъжът стискаше зъби, опитвайки се да задържи бушуващото желание.

„Сега си го връщаш, изкусителко. Сега ме принуждаваш да позная вкуса на собствената ми страст, дразниш пулсиращата рана на неутоленото ми желание.“

Jo hoga, so hoga.

Но Пейгън знаеше, че въпреки болезнената неудовлетвореност, той се стремеше да задържи мига, да чувства по-дълго топлото търкане на гордите й гърди до зажаднялата си кожа, здравата прегръдка на стегнатите й бедра.

Тялото му гореше от порива на природата, но той искаше точно това. Дори смъртта в този момент му се струваше приятна.

Ноктите й дълбаеха гърба му. Тя трепереше, топлите й сладки устни докосваха врата му.

Пейгън стенеше, без да издава звук, сладкото мъчение се увеличаваше безкрайно.

„Помисли си за нещо друго, глупако! Мисли за каквото искаш, само не и за това, че и на нея й е хубаво и че ти искаш този миг да продължава вечно!“

Слабините й сякаш се отвориха и обгърнаха като мека възглавница твърдата му мъжественост. Той внезапно си пое дъх.

Синамон нервно отпусна ръце и отметна назад глава. До този момент тя бе стискала конвулсивно гърба му.

— Пейгън? Какво стана? Да не би… да те нараних…

„О, Синамон, само да знаеше! Да знаеше как искам да ме нараниш още по-дълбоко, да слеем голите си тела, да страдаш от изгарящ копнеж аз да проникна в теб… Да изгорим заедно в пожара на страстта и от телата ни да останат само тлеещи въглени, само ситна, разпиляна от вятъра пепел…

Може би тогава бих забравил…“

С тихо проклятие англичанинът се опита да не издаде вътрешната борба на страстта и стисна устни.