От слугите не бе излязла никаква информация въпреки че при последното им отиване до селото здравата се бяха почерпили с оризова ракия. Но тъй като за Деверил Пейгън се знаеше, че е дяволски пестеливо на думи копеле, това едва ли учуди някого.
Онези кретени на брега бяха оплескали работата. Пейгън въобще не се бе усъмнил, че ще стане така.
Мъжът, скрит зад изсъхналата
Пръстите му докоснаха спусъка. Как копнееше Пейгън в този миг леко да го дръпне и да види как слугата му се строполява на земята! Така както се бяха строполили и предишните — в Алхабат, в Лукнау, в Патна. Спомените не преставаха мъчително да навестяват паметта му.
Но сега Пейгън трябваше да почака.
Един ден щеше да настъпи часът, в който рубинът ще бъде негов. Въпреки грандиозните планове на Ръксли.
Защото този камък можеше да принадлежи единствено и само на него — Деверил Пейгън.
25.
Барет все още се мъчеше да се справи с корсета си, който най-после бе успяла да изкопчи от пръстите на Меджик, когато внезапно чу шум в коридора. Тя замря по голите й рамене пропълзяха тръпки.
Само един човек можеше да предизвика такова усещане у нея.
Барет се опита да промуши и последната връзка.
— Не си въобразявай, че докато сме в джунглата, ще носиш тази дяволска дреха, чуваш ли!
Пейгън бе застанал на прага на вратата. Гледаше я сурово и властно.
— Ще бъда облечена така, както пожелая аз, господин Пейгън. Вие определяте пътя и посоката, но що се отнася до облеклото ми, определям го аз.
— Така ли? — очите му заблестяха. — Тогава нека ти разясня някои неща,
Барет леко повдигна вежди.
— Някой казвал ли ти е някога, че си долен, нахален мръсник? — запита го тя с привидно спокойствие.
Само по скулите му пробяга тръпка.
— Хиляди пъти, мила моя. Но това не променя нещата, уверявам те. Нито преди, нито сега.
Тя избухна яростно.
— Да не съм някой от тамилските ти носачи, че си позволяваш да ми заповядваш, господин Пейгън, да не съм една от послушните ни прислужнички, които припкат да задоволят и най-малката ти прищявка?!
В очите му заблестя гневно пламъче.
— Това ми е пределно ясно, мила моя.
— Какво, в такъв случай, разбираш под „това“?
Той се усмихна подигравателно.
— „Това“, мила моя Барет, означава, че все още не сме пристигнали в Уиндхевън. Че ни чакат десет дни тежък път — път, който минава през гъмжащата от леопарди и други кръвожадни животни джунгла. И най- вероятно през цялото време ще ни следват разни туземни племена, да не говорим за опашката, която ще изпрати Ръксли. А ти, ако искаш да се измъкнем живи от този ад, трябва да се подчиняваш безропотно на
Барет не помръдна.
— Веднага! — изрева той.
Очите й станаха два истински смарагда.
— Върви по дяволите, господин Пейгън!
— В такъв случай оставаш тук и двама от моите хора ще те пазят, докато мине мировият съдия, тръгнал на редовната си обиколка от Канди. Това прави около… — тъмните му вежди замислено се сключиха, — около четири месеца, предполагам. Тогава започват периода на мусоните, а можеш да си представиш какво е тук, когато настъпят дъждовете, нали?
Пръстите й сграбчиха тънките връзки на корсета.
— Ти
— Сигурна ли си? — погледна я хладно Пейгън. — Да ти напомня ли, че си заловена в нарушение неприкосновеността на моята собственост. Че след тази случка Ръксли на два пъти изпраща наемните си копои по следите ми, което явно те изобличава в съучастничество Уверявам те, Барет, това ще бъде един лек процес, даже и ако съдията не беше мой личен приятел, а той е. Някога му направих една малка услуга в Лондон.
— Представям си що за услуга — сряза го Барет.
— Много се съмнявам, че си на верен път, мила — продължи спокойно той. — Освен ако не си тази изискана дама, за каквато се опитваш да се представиш.
Очите му студено и преценяващо я оглеждаха едва прикритата й гръд, зрелите форми, които се виждаха от деколтето на корсета й.
Тялото й изтръпна като ужилено от страстната му проницателност. Пръстите й се разтрепериха. Барет му обърна гръб, като се опитваше отчаяно да се съсредоточи върху последната връзка на корсета.
Без да пророни дума, Пейгън бавно пристъпи към нея. Дъхът му изгори тила й.
— Много добре — прошепна той.
Ръцете й бързо прикриха разголената й гръд. Корсетът й внезапно се беше разтворил.
— Ти… ти…
— Дай ми го сама,
Барет не помръдна.
Пейгън рязко я извъртя към себе си. Около очите му се бяха врязали дълбоки бръчки.
— Сега не става дума за благоприличие, по дяволите! В джунглата ще ти се наложи да се движиш бавно и безшумно. Ще искаш тялото ти да е свободно и да му е хладно… — Погледът му внезапно се спря върху млечнобялата извивка на раменете й, върху стегнатите гърди, които се подаваха под прилепените длани. Кръвта му кипна. Пейгън гневно протегна ръка, скрил чувствата си зад маската на ледена безпристрастност.
— За Бога, дай ми го, Барет, защо трябва да си така дяволски твърдоглава?!
Англичанката го прониза с погледа си.
Ръцете й трепереха, но тя здраво стискаше корсета Барет знаеше, че ако сега му го даде, после щеше много по-лесно да му даде и други, далеч по-опасни неща от себе си.
— Защото да бъда дяволски твърдоглава е единственото, което ми остана — тя напразно се опита да отговори с твърд глас.
В този миг, за нейно огромно учудване, Пейгън измърмори някаква ругатня и рязко се обърна. После отново протегна ръка, но вече с гръб към нея.
— Дай ми това проклето нещо!
Веждите й се извиха от изумление, защото Барет разбра, че току-що е спечелила първата си битка с Деверил Пейгън.
— Веднага, малката. Преди да съм променил намеренията си, по дяволите! — изрева той.
Този път Барет бързо се подчини, светкавично изхлузи корсета и му го подаде. После се стрелна към леглото и облече корсажа си. Сега беше напълно готова и тя простреля Пейгън с изпепеляващ поглед.
— Очаквам да си го получа обратно веднага щом пристигнем в Уиндхевън.
Отговорът му обаче, съвсем я ожесточи.
