Рубинът

— Не се и надявай, малката.

Лицето й почервеня под настойчивия му поглед.

— Ти не си джентълмен!

Пейгън дрезгаво се изсмя.

— Там, където отиваме, принцесо, последното нещо, от което ще имаш нужда, е джентълмен. Да, там ти ще имаш нужда от мъж. От безпощаден мъж, който отдавна е забравил какво е цивилизация. — Черните му като пъкъла очи трескаво блестяха. — Ти ще имаш нужда от този мъж… и ще искаш да го имаш още преди да сме пристигнали. Само си помисли, Angrezi Само ти и аз — през всичкото това време. Освен ако не броим местните хора, но аз тях изобщо не ги броя.

— А Мита? — въпросът се изплъзна от устните й, преди тя да осъзнае какво е казала.

Пейгън присви очи.

— Ревнуваш ли, Синамон?

— Да ревнувам?! Заради просташкото ти внимание… Ха, хиляди пъти бих предпочела страстната привързаност на един чакал!

— Чудно, къде ли ще бъдат смелите ти думи, когато се събудиш с питон, обвил краката ти — промърмори меко Пейгън. — Само десет секунди са му необходими, запомни това.

По гърба й полазиха тръпки, но Барет успя да скрие уплахата си зад маската на гнева.

— Обзалагам се, че казваш това на всичките си… всичките си любовници — промърмори тя. — Малка доза страх сигурно чудесно им действа против сковаването в началото.

— О, не… Не на всичките — поправи я Пейгън. — Само на недотам схватливите. — Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка. — А те, повярвай ми, не са много. Особено след първата нощ.

Очите му за секунда се опитаха да надникнат в душата й.

— Но и никога досега не съм взимал с мен някоя от тях по течението на Махавели.

— Ако пътят е толкова опасен, защо си избрал този маршрут?

— Защото това е посоката, която Ръксли и някои други любопитни индийци едва ли са очаквали да поемем. Така имаме предимството на изненадата. Всъщност това е предимството и на самата джунгла.

— Предимство на джунглата ли?

— Пред джунглата всички са равни, Синамон. Тези, които ни следват, ще бъдат изправени пред същите трудности, както и ние, разбираш ли?

— Не, не разбирам — отвърна рязко Барет. — Нищо не разбирам.

Пейгън прикрито я огледа внимателно. Тялото му внезапно се напрегна.

— Виждала ли си някога рубин, Angrezi. Съвършен рубин. Рубин с четиридесет и шест безупречни карата?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна!

— Може би, ако го беше виждала, сега щеше да ме разбереш по-добре — меко каза Пейгън.

— Да не искаш да кажеш, че в този камък има нещо магическо… нещо свръхестествено? — гласът й прозвуча повече от подигравателно.

— Не се присмивай на това, което не си видяла, малката. За да притежават този камък, мъжете без жалост и угризения са се избивали един друг. Предавали са най-близките си приятели, продавали са в робство дори собствените си майки, обладани единствено от надеждата да го притежават.

— Но това е пълна глупост!

Пейгън я загледа дълго, сред тягостно мълчание. Само очите му издаваха някакво чувство.

— Сега наистина се уверих, че си съвсем отскоро в Изтока, Синамон. Иначе никога не би казала подобно нещо.

Погледът му се отмести и през прозореца той погледна към далечната зеленина на джунглата. Слънцето вече бе разпиляло своите златисти и пурпурни лъчи.

— Тук животът е… по-различен, Барет — тя за първи път го чуваше да говори толкова сериозно. — Неща за които ти никога не би и помислила сред привичната глъчка на Оксфорд стрийт, тук — в джунглата — са нещо обикновено.

По устните му отново заигра усмивка.

— Все още не ми вярваш, нали?

— Искаш да кажеш, че камъните имат странна власт над съдбата на човека?! Едва ли…

— За твое добро се надявам да не ти се случи нещо, което да промени мнението ти, Angrezi.

* * *

Двадесет минути по-късно, когато Барет излезе на верандата, лицето й бе окаменяло. Бляскавата й коса бе безжалостно опъната назад и сплетена, а от предишния ореол от златни къдрици не бе останал и помен. Огледалото категорично я бе убедило, че тази строга прическа няма да привлича мъжките погледи.

Точно такива бяха и намеренията й. Естествено, другата причина бе да предпази косата си от лианите и бодливите храсти на джунглата.

Пейгън й хвърли само един изпитателен поглед, в който се четеше снизходително неодобрение към дългата й пола и плътно прилепналата блуза. Той промърмори нещо под носа си и й обърна гръб.

Слънцето над тях вече припичаше. Само след няколко часа жегата щеше да стане непоносима. Барет стисна устни, опитвайки се да не мисли за това.

Носачите един по един излизаха от двора, след като Пейгън им даваше знак с ръка. Бяха деветнадесет. Напред вървяха десетина носачи, натоварени с непромокаеми торби с ориз. Следваха ги петима въоръжени разузнавачи. Най-отпред беше Нихал.

Минути след като напуснаха имението, теренът се промени. Придържайки се към каменното корито на пресъхналата река, те забелязаха как дърветата оредяват. Мита тръгна редом с Барет. Индийката й казваше имената на различните растения и обясняваше кои от тях са опасни с парещите си листа или бодливи стебла.

Мита й обясни, че вървят на север. Тя не знаеше нищо повече. Sahib бе пожелал да тръгнат по този път, значи той бе по-безопасен.

Капчица пот пропълзя по лицето на Барет. Стегнатата й блуза търкаше като шкурка разранения й гръб. В този момент наистина й се прииска да бъде облечена като Мита — с лек, прозрачен воал от кръста до глезените и с една съвсем тънка блузка, която оставяше корема й оголен.

Но за това сега не можеше да става и дума, и англичанката само стисна зъби, като съсредоточи вниманието си към камънака, където можеха да се крият опасни влечуги. Очите й се присвиваха под дразнещата слънчева светлина.

Към обяд краката вече я боляха, а гърлото й пареше. Стана дванадесет, а те не спираха. Пейгън се бе изгубил някъде напред и това изнервяше Барет повече от всичко.

Тя размаза един комар върху ръката си, представяйки си с наслада тялото на Пейгън, нападнато от рояк кръвожадни насекоми. Но тържеството й моментално се изпари, когато осъзна, че в представата й бронзовото тяло на англичанина бе съвсем голо. В съзнанието й се върнаха познатите до болка вълнения и Барет прокле необузданата си фантазия.

Внезапно нечии силни пръсти стиснаха раменете й. Барет яростно се извърна и в секундата замръзна от смайване, зърнала човека пред себе си.

Трябва да беше някой от цейлонците. Високото му бронзово тяло бе облечено в традиционната бяла риза а стройните бедра препасани със саронг. Лицето му бе с махагонов загар, обрасло с гъста черна брада.

— К-какво…

— Това просто е едно удобно прикритие, Синамон, особено като имаш предвид, че вървим по следа — Пейгън присви очи, оглеждайки раздърпания й, целия покрит с тръни и лиани, ръкав. — А сега е време да