Рубинът

си до него. После я извика.

„Що за лудост го е обзела?“, чудеше се тя, докато се приближаваше предпазливо.

Пейгън я повдигна над вълните, за да не се намокри гърбът й и главата й почти се изравни с височината на клона.

Дългите му пръсти здраво я държаха за кръста.

— Пейгън. Какво пра…

— Тихо, Синамон. Само чуй как се променя…

Барет неохотно приближи ухото си до клона, така както бе видяла Пейгън да прави преди малко. И тогава разбра.

Дървесината усилваше тътена стотици пъти. В този момент звукът диво резонираше в тялото й, нахлуваше в нея като мощна спирала, възнасяше се към небето като песента на магически, неземен хор.

— Та това е… това е прекрасно! — жената се обърна към Пейгън като омагьосана, невярващият й поглед се спря върху скритото му в сянка лице.

С прииждането на следващата вълна ръцете му неусетно я обгърнаха.

Пленяващата красота на звука нарастваше с всеки изминат миг, обгръщаше ги с могъщото си великолепие… Прегърнати, мъжът и жената бяха пленници на пронизващата кристалност на звука, и съвършенството на момента, който преживяваха, сякаш ги сля.

Лицето на Пейгън се приближи до тялото й като тъмна сянка в мекия полумрак на нощта.

Дъхът й спря. Барет го погледна, без да отделя ръцете си от клона, замаяна, неподвижна. Упойващата мелодия на неземния хор изцяло я бе подчинила и сякаш парализирала сетивата й.

Да. Сега тя можеше всеки момент да се обърне и да си тръгне. Едва по-късно осъзна, че би трябвало да го направи. Но точно в този миг — на пълно единение със звука — Барет не бе способна да се съпротивлява, да направи онова, което знаеше, че е редно.

Смътно осъзна, че от този миг нататък животът й става друг. Тя самата бе станала различна, друга жена. И всичко това бе родено от красотата… Красота, споделена с този странен и неразгадаем мъж.

Тя никога повече нямаше да бъде същата, независимо дали паметта й щеше да се върне, или не.

В този миг, изправена пред дивното, непорочно тайнство на природата, тя не можеше за нищо на света да застави тялото си да се отдръпне, да лиши своята природа от странното великолепие на нощта. Още повече, че мъжът до нея бе част от тази нощ.

И Барет замря, притисната неподвижно до гърдите на Пейгън.

Внезапно в душата й нахлу огромно желание да разгадае чувствата му, да опознае вкуса на тялото му. Солта сигурно се бе просмукала в суровото му лице, в плътните му чувствени устни.

Барет усети как мускулите на раменете му се стягат.

Тя преглътна. Огромните й очи не се отделяха от неясните очертания на лицето му. Да, тя трябваше да разбере това, което той чувства!

Отговорът дойде почти мигновено.

— Прекрасно — прошепна Пейгън, но погледът му бе отправен не към океана, а към лицето й.

Мъжът прокара пръсти по страните й, оставяйки златисти ивици отразена светлина върху мокрите й бузи.

Синамон остана смаяна. Тя никога не бе очаквала подобна нежност от този твърд като гранит човек. Само на сантиметри от нея, черните му очи сякаш дълбаеха в душата й.

— Коя си ти, Angrezi — промърмори дрезгаво той. — Какво си ти? Призрачно видение от безсънните ми нощи? Или си просто жена, красива езичница? Ева, прекрачила прага на моето усамотение?…

Барет не помръдна, останала в плен на това лице — диво и жадно напрегнато.

А около тях нощното море се гънеше в кротки вълни, нашепвайки им за коралови дворци и перлени кули, за морски покои, в които никога не е стъпвал човешки крак…

Сякаш магия бе обладала сетивата на Барет — слуха, зрението, обонянието й. Тайнството бе помело след себе си напрежението от последните дни, мъчителната несигурност, породена от загубата на паметта й. Единственото, което сега имаше значение за Барет, бе че живее, че е жена!

И че едва различимата фигура до нея принадлежи на мъж, мъж до мозъка на костите си.

По тялото й плъзнаха тръпки. Барет почувства силните му ръце да се плъзват нагоре по бедрата й, галейки я през мокрия копринен саронг, сякаш е гола…

— Коя съм аз? — повтори въпроса му тя. Устата й бе пресъхнала. — Аз… аз съм само една жена. Жена, която се чувства… странно. Много странно…

— Във всеки случай не по-странно от мен, Синамон.

— Какво… какво става с нас?

Ръцете му обгърнаха кръста й.

— Защо не се опитаме да разберем, Angrezi.

Допирът му бе лек като вятъра, бездънен като нощното небе, напрегнат и неспокоен като прилива…

В следващия миг Барет вече го целуваше, жадна да усети вкуса му.

Отговорът я задоволи — до болка мъжки.

Устните му я изгаряха като пламъци — в един момент я пареха, в следващия я грабваха. И точно в мига, когато си помисли, че вече наистина усеща вкуса му, той се отдръпна, огънят се превърна в дим, стоманата — в течна лава.

Барет смътно осъзна, за кой ли път вече, че никога не ще опознае напълно този мъж. Нито пък, че някога ще му се насити…

В момента, в който се опита да каже нещо, той захапа долната й устна и лекичко я всмукна. Сърцето й лудо заби, съзнанието й сякаш се разпиля.

Той нежно галеше с език копринената мекота на устата й…

— Добре. Дяволски добре…

Той ли го каза? Или тя? В следващия миг Барет забрави какво се бе питала, защото Пейгън я сграбчи и повдигна нагоре, притиснал я към голата си гръд, към стегнатите си бедра. Очите й блестяха със странните, излъчващи зелена светлина отблясъци на водната бездна.

Гърбът й се изви като лък и гърдите й се притиснаха в неговите.

Пейгън изстена.

Тогава Барет почувства властта, която притежаваше над този непреклонен мъж.

Тя леко се усмихна на това прозрение, но тържеството й бе мимолетно. Напрегнат и възбуден, той лудо притисна бедрата й към слабините си и съзнанието й се замъгли.

Някаква демонична сила сякаш я привлече към тази огнена стомана. Пейгън бе напрегнат до крайност. Обезумяла от магията и великолепието на нощта, Барет искаше още, още повече!… Да, тя трябваше да го познае в този миг!

Но устата й беше някак странно пресъхнала и конвулсивно потръпваше.

И тъй като не намери думи, сега Барет заговори с езика на пръстите си, вкопчени в покритите му със засъхнала сол рамене.

„Не спирай!“, крещеше желанието.

„Стига!“, надигна се разумът.

Тялото й обаче не чуваше нито един от тези два гласа. То говореше направо с неговото така, както Ева навярно се е обърнала към Адам, преди вратите на рая да се затворят след тях.

Пръстите й мачкаха напрегнатите му, хлъзгави от водата мускули. Тя дишаше задъхано и набъбналите й розови зърна докосваха и пареха гърдите му.

Пейгън сякаш потъваше в бездната. Само за миг, отмерен от див удар на сърцето му, той почувства как силата и животът напускат тялото му. Тогава потъна и умря — в божествено сладка мъка.

— Господи, обичам тялото ти, обичам мириса ти… Но най-много обичам вкуса ти,