Рубинът

Барет бе очаквала точно такъв отговор, макар според нея Мита или някой от въоръжените носачи също щяха да бъдат надеждна охрана. Сега обаче й беше ужасно горещо, за да спори.

— Чудесно! Нека тръгнем веднага.

Пейгън бързо разпореди нещо на Нихал, метна пушката си през рамо и пое през сухите храсти, като я остави да подтичва след него.

Тогава Барет забеляза двамата въоръжени носачи, които ги последваха от разстояние.

— Те ще пазят в края на джунглата — обясни сухо Пейгън.

Барет посърна при мисълта, че не може да остане сама, а толкова жадуваше за това. Но все пак щеше да се разхлади и изкъпе, а това правеше другите неприятности поносими.

„Дори повече от поносими“, помисли си англичанката няколко минути по-късно, когато джунглата оредя и те излязоха на едно ветровито заливче. Белият пясък на плажа бе ограден с ивица високи палми. Без да каже дума Пейгън пусна кожената си торба и пушката върху пясъка и подаде на Барет парче фин, аленочервен плат.

— Това е дреха за къпане. Цейлонците я наричат diva redde15. В градовете жените я използват, когато се къпят в басейни, а във вътрешността на страната — при водопадите и в заливите. Тукашните жени владеят изкуството да прикриват телата си, когато се къпят на обществено място. Все пак, предполагам, че за теб ще бъде малко трудно в началото. Във всички случаи това облекло няма да ти е излишно. Вечер ще спиш с него. Може да се наложи да потеглим неочаквано през нощта и нямам намерение да те чакам да търсиш бричовете си в тъмното.

Барет разгърна ефирната дреха от рисувана коприна. Материята нежно погали пръстите й, мека като кожата й. В този момент пред очите й изплува смътен споменът от съня й.

Алена коприна и златни звънчета. За Бога, та тази дреха бе същата от съня й!

Жената затаи дъх, припомняйки си и останалото от онази нощ.

„Не му позволявай да се доближи до теб, глупачке! Това е само едно съвпадение, нищо повече.“

Барет невъзмутимо взе плата, отиде зад един гъст храст и разкопча ризата си. Раните й май бяха почти зараснали. Ризата на Пейгън не дразнеше така, както плътно прилепналата й блуза.

Барет свали и бричовете си и чак тогава обърна внимание на плата. Очите й помръкнаха в недоумение. Та тази дреха почти нищо не скриваше! Щеше да изглежда като нарисувана отгоре й…

И как, по дяволите, щеше да закрепи върху себе си това чудо, което нямаше нито връзки, нито копчета?

Тя долови приглушено свистене по пясъка и разбра, че Пейгън влиза във водата.

Свенливостта й се сблъска с изкушението. И изкушението надделя.

Барет гордо вдигна брадичка и уви коприната около гърдите си, като стисна горния край под мишница. После тръгна към океана. Дъхът й спря, когато видя красотата пред себе си.

Топлият вятър развяваше косата й, галеше голите и ръце и рамене. Пясъкът приятно пареше стъпалата. Сребристите води я подканваха, махайки с белите си гребени зад тесния, осеян с камъчета бряг.

Барет сякаш забрави, че тук — в Изтока, тя е нежелана чужденка. Че дори и в момента се разиграваше жестоката игра между двама безпощадни противници, а тя самата е само пионка в центъра й.

Не, не. Никога не биваше да го забравя!

Когато жената приближи до водата, Пейгън се обърна. Широките му бронзови рамене, покрити с капчици вода, излъчваха сила. Слънцето грееше откъм гърба му и лицето му оставаше в сянка, така че Барет не успя да види изражението му.

Все пак, стори й се че долната му челюст е стегната, а тялото неподвижно и напрегнато.

— Отива ти, Синамон — гласът бе леко дрезгав, но ласкав.

После рязко се обърна.

— Само този път внимавай да не влезеш по-дълбоко от кръста.

Барет се намръщи. Този мъж бе наистина невъзможен! Променлив като времето в това ослепително с многоцветието си, но чуждо за нея място. Дали някога щеше да го разбере? А защо изобщо бе необходимо да го разбира?

След като мислено изпрати Пейгън там, където му беше мястото — по дяволите! — англичанката тръгна уверено към водата, но се задържа, когато сребристите води покриха глезените й. Вълните идваха и се отдръпваха, хладки и кадифено нежни, отнемайки от тялото й болезнената жега.

С ъгълчето на окото си Барет забеляза как Пейгън прави рязко някакъв знак към носачите, застанали в края на джунглата. После се обърна и се вряза като стрела във водата.

Въпреки че се стараеше да не поглежда към него, Барет не устоя на желанието си да наблюдава силното му тяло. Пейгън плуваше с изящни, ритмични и пестеливи движения, които ясно говореха за дълго общуване с океана. Последните слънчеви лъчи танцуваха в златист ореол около него и Барет неволно си помисли, че той сякаш е частица от вълшебния свят на водата.

Тя се обърна и тръгна по брега с желанието да се наслади единствено на нежната и прохладна ласка на вятъра и водата.

А далеч от нея Пейгън браздеше с устременото си тяло сребриста ивица, насочена право срещу хоризонта.

Барет откри в края на заливчето няколко издадени във водата скали. Англичанката внимателно подпря гърба си на студения камък и остави краката си свободно да се люлеят в малкото басейнче, образувало се сред скалите.

Усещането, че въздухът е станал по-прохладен, първо й напомни, че слънцето се е скрило. Барет беше задрямала. Когато отвори очи, небето беше станало с цвят на индиго. Само една, едва доловима ивица дневна светлина аленееше над хоризонта.

Жената погледна стреснато към океана, но не видя Пейгън.

„Добре поне, че двамата носачи са на мястото си“ помисли си тя. Белите им саронги едва се различаваха в края на плажа.

Барет се наведе и наплиска раменете и гърдите си, като внимаваше да не намокри гърба си със солената вода. Тя току-що се бе изправила и се канеше да тръгва, когато внезапно около нея се надигна глух тътен.

— Имаш голям късмет, Angrezi — гласът на Пейгън прозвуча съвсем до ухото й. — Тази вечер рибите пеят в твоя чест.

Барет прехапа устни, опитвайки се да прикрие уплахата си от внезапното му появяване.

— За какво… За какво говориш?

— Местните жители ги наричат „пеещи риби“, въпреки че никой не знае откъде точно идва този звук. Може би от кораловите рифове или пък от някои черупкови морски обитатели на дъното… Най-силен е при пълнолуние, с идването на прилива.

Странният шум ставаше все по-мощен, обгръщаше ги подобно звуците на древен химн за възхвала на боговете, като безсловесната песен на морските сирени. Звукът беше неземен, роден сякаш извън времето и пространството.

— Ела! — обърна се към нея внезапно Пейгън, като я хвана за китката и я изправи на крака.

— К-къде ме водиш?

— Прави каквото ти казвам!

— Чудесно… Но ако се удавя, ще те_ убия_!

Пейгън се засмя.

— Ако наистина се удавиш, Синамон, ще ти позволя да ме убиеш.

Те стигнаха уединена плитчина в най-отдалечения край на залива.

Барет с недоумение наблюдаваше как Пейгън търси нещо по дъното. Не минаха и няколко секунди и той се изправи, победоносно размахвайки някакъв клон.

— Приближи се!

Тя се подчини с явна неохота, като се чудеше какви са намеренията му.

Бученето се засилваше с всяка измината секунда, издигаше мощ като тайнствена, разлюляна от вятъра стена.

Пейгън нагази в черните непроницаеми води, без да каже и дума, заби клона в дъното и доближи ухото