Пейгън вървеше най-отпред. Дългите му крака крачеха бързо, без никакво усилие по изсъхналата трева. Следваха го двама носачи, натоварили на гърбовете си провизиите от ориз. След тях вървеше Мита. Лицето й бе спокойно и красиво. Само леки бръчици засенчваха челото й.
С всеки изминат час горещината ставаше все по-непоносима. Потта се стичаше на тънки струйки от челото на Барет, събираше се в извивката на шията й, в гънката между гърдите й. Единствено гордостта й я държеше. Погледът й не се отделяше от широкия гръб на Пейгън.
Да, щом като
Барет се опитваше да се съсредоточи върху крачките си. Тя отместваше с огромни усилия крак след крак. Всяко мускулче на тялото й молеше за почивка.
В един миг й се стори, че не чува нищо друго освен напрегнатия ритъм на сърцето си и че гората се затваря пред нея като непрогледна зелена стена.
Барет се олюля. Само след секунда здравите ръце на Пейгън я задържаха за лакътя. Това й помогна до някъде да дойде на себе си. Тя не желаеше дори да я погледне.
— Чувствам се чудесно, благодаря — каза отсече но тя. — Вече можеш да ме пуснеш.
Пейгън наистина я пусна. В същия миг земята сякаш се отвори под краката й и тя една не падна. Успя да се задържи секунди преди да потърси опора в бронзовото му рамо.
И веднага тръгна напред. Всяка нейна крачка бе резултат единствено от женското й непокорство.
— Твърдоглава жена си ти, Синамон. Някой ден твоят инат ще ти навлече доста неприятности, помни ми думата.
— Ще се справя с тях.
— Може и да не успееш,
Барет само стисна зъби и продължи да се олюлява и да крачи напред, твърдо решена да не се предава.
— Добре тогава, по дяволите! — измърмори Пейгън. — Спираме за почивка.
Той извика нещо на Нихал, а помощникът му предаде заповедта на останалите носачи. Тамилите моментално започнаха да разопаковат торбите си. Настъпи суматоха.
Когато Барет се обърна, Пейгън вече го нямаше.
Тази вечер Барет отново пожела да се изкъпе. Пейгън реши да не я придружава. Но изпрати с нея Мита и Нихал. Индиецът носеше пушка.
Пейгън стоеше отстрани и ги наблюдаваше при тръгването, обзет от странно безпокойство.
Внезапно го стресна някакъв звук. Мъжът безпогрешно разпозна стъпките на мечка. Индийските мечки в повечето случаи бяха мудни и незлобливи, но веднъж раздразнени, бяха по-страшни от разярен слон.
Пейгън бързо нарами пушката си и тръгна след Барет и индийците.
Не минаха и няколко минути и той наистина забеляза мечката. Тя се бе спряла и душеше някакъв бамбуков пън, после спокойно се обърна и отново изчезна в джунглата.
Пейгън въздъхна с облекчение и тръгна обратно.
В същия миг дъхът му спря.
За Бога, та той не бе имал намерение да я наблюдава!
Барет бе изплувала пред очите му, сякаш Венера се раждаше сред море от зеленина. Да, тя наистина бе горда и стройна като богиня — стегнатите й гърди и бедра попиваха всички отблясъци на слънцето.
Тя се събличаше. Ръцете й сякаш галеха тялото й с гъвкави сластни движения — сякаш изпълняваха някакъв древен обреден танц за възбуда на мъжете.
Пейгън почувства по челото си капчици пот. Той нямаше сили да откъсне погледа си от жената.
Струваше му се, че усеща присъствието й с всичките си сетива, вдишваше мириса на, плътта й, лекотата на тялото й, скрито зад зелената завеса на гората. Косата й падаше на тежки къдрици, а фигурата й бе като изваяна от слонова кост, създадена само да бъде докосвана от мъж. Докосвана от
В един миг Барет развърза панделката в косата си и водопадът от огненозлатиста светлина заля меките извивки на раменете й. Дъхът на Пейгън спря.
Той наблюдаваше като омагьосан жената, която беше само на няколко метра от него. Как разкопчава колана си и бричовете й се свличат до земята. Сега тя бе облечена само с бялата риза. После тръгна към водата.
Барет не се потопи веднага, а само леко погали вълните с ръка, загледана в кристалната им прозрачност. Лицето й бе вглъбено, мислите й отлитаха надалеч. Сега тя приличаше на малка, изящна русалка, коя то току-що е излязла от морските бездни.
После тя бавно разкопча ризата си и я отметна от раменете. Последваха я презрамките на корсажа.
Пейгън наблюдаваше безмълвен, бездиханен, неподвижен.
Коприната на бельото й като че ли умишлено искаше да го подлуди от възбуда, защото сладостно прилепваше около всяка извивка на тялото й.
Сърцето едва-едва биеше. Пот струеше от челото му.
Барет не спря.
Тънките презрамки на корсажа бавно се плъзнаха от раменете й. Голата й гръд се откри пред обезумелите от страст очи на мъжа зад храстите с цялото си великолепие. Сякаш току-що бяха цъфнали свежите, уханни цветчета на жасмина.
Пейгън с ужас усети, че целият трепери. Потта замрежи очите му, докато тя влезе във водата.
В този миг над джунглата легна пълна тишина. Сякаш цялата природа бе затаила дъх и я наблюдаваше.
Пейгън не можеше да помръдне. В един момент ръката му бавно се повдигна, но почти веднага отново се отпусна.
Какво можеше да направи той? Може би й причиняваше само болка, а въпреки всичките си гневни заплахи, това бе последното, което искаше да й причини.
Пейгън би я повикал, но гласът бе заседнал в гърлото.
Той би прекрачил зелената бариера и би я сграбчил във водата, мокра и хлъзгава, но краката му бяха като вкопани в земята от силата на хилядите мрачни спомени, от тежестта на тъмното му минало.
Той би предпочел да прави всичко друго, но не и това, което правеше сега — да стои безмълвен и да я наблюдава, когато единственото му желание бе да я докосне поне още веднъж, поне още веднъж да изпита сладостната магия на страстта й.
Пейгън обаче знаеше, че не може дори да се надява.
Лагерът постепенно се приготвяше за нощта. Носачите бяха наклякали в кръг в единия край на лагера и си разказваха всякакви истории. В другия край Нихал и Пейгън се бяха надвесили над някаква карта. Лицата им бяха напрегнати.
— Четири дни ще ни стигнат ли? — попита Пейгън помощника си.
— Четири, ако всичко върви добре,
— Да, така мисля, Нихал. Надявам се да е така. За съжаление ще се наложи по-късно да разберем къде е истината.
Слугата му се намръщи.
— Утре ще вървим през дефилето. Тигъра знае, че това е много подходящо място за засада. Ако
