Рубинът

тръгнем на изток, ще го заобиколим, но ще загубим три дни. Mahattaya, какво да правим?

Пейгън се намръщи.

— Нищо няма да променяме, Нихал. Тази вечер ще проуча маршрута и утре ще раздадем още пушки на носачите. Не можем да си позволим да губим цели три дни.

Старият слуга бавно кимна.

— Както Тигъра пожелае.

След тези думи Нихал тръгна, а Пейгън продължи да разглежда картата и да обмисля евентуалните опасности, на които щяха да бъдат изложени.

Стотици извивки на пътя. Стотици дерета. И вън всяко едно от тях можеше да се скрие цяла армия въоръжени главорези. „Защо главорези? — поправи се мислено Пейгън. — Хладнокръвни убийци. Добре поне, че наемниците на Ръксли отдавна са забравили какво е това джунгла.“

Тигъра сви картата и хвърли бърз поглед към палатката. През платното прозираше тънкия силует на жена, която нервно крачеше напред-назад между брезентовите стени.

Барет решеше косата си.

Докато следеше как ръката й с плавни, ритмични движения се вдига и спуска по гъстата, пищна коса Пейгън отново почувства до болка познатата слабост в коленете си. Стори му се, че едва ли не вижда как златистите й кичури се пилеят във въздуха и поемат в себе си всичката светлина от масления фенер.

Раменете й сякаш бяха изваяни от кристал — крехки и деликатни. Гърдите й бяха стегнати и сочни, а зърната им ясно личаха на очертанията от фигурата й.

Разумът му яростно се бореше с подсъзнателната подбуда да се втурне вътре, да я повали под себе си, да я изпълни цялата, да опита вкуса й, да я вземе. До мига на пълно, пределно изчерпване…

Това бе най-трудната битка, която Пейгън бе водил през живота си, но той я спечели. Само след секунди грабна пушката и решително навлезе в джунглата.

Там поне враговете му нямаха лице и съвсем не бяха така съблазнителни.

* * *

Барет среса косата си, остави настрана четката и се сгуши в леглото, опитвайки се да не забелязва колко е празна палатката.

Руменина обля млечнобелите й бузи при спомена за лагуната — за всичко, което й бе показал, което я бе научил да почувства.

„Съвземи се, глупачке! Него го няма. Сигурно в момента се налива с онази отвратителна палмова помия и се готви да посети палатката на Мита.“

Споменът за Мита отново прониза сърцето й с коварната стрела на ревността. Барет гневно се опита да се отърси от нея. Това, къде Пейгън прекарва нощите си, не беше нейна работа. Тя трябваше да е доволна, че не е при нея.

И все пак, тази мисъл съвсем не я успокои.

Над джунглата падна нощ.

* * *

Барет вече спеше, но в подсъзнанието й започваха да се прокрадват първите откъслечни спомени, започваха да я мамят миризми и звуци, които се бяха спотайвали досега. Образите идваха отдалече, но постепенно добиваха яснота, звуците ставаха все по-силни и отчетливи, миризмите я задушаваха.

Барет едва си поемаше въздух. Тя вдигна ръце, сякаш за да се предпази от тези вълни, които я заливаха една след друга.

Но напразно. Образите идваха все по-близо, по-близо…

В този миг тя разбра, че й предстоеше най-страшното. А то щеше да дойде с връщането на паметта й…

Барет скочи от леглото. Пръстите й бяха нервно изпънати, пулсът й препускащ. Сега тя се бореше с ужасите на мрака, със злокобната, разяждаща болка, скрита дълбоко в съзнанието й.

— Ннеее! Н-не мога повече… Стига!!!

Джунглата сякаш се разцепи на две от див женски стон. Не срещна никакво препятствие в тихата тропическа нощ и ехото бързо го отнесе до водопада.

Там беше Пейгън. Слухът му светкавично различи гласа й, въпреки силния тътен на водата. Стенанието прободе като нож сърцето му.

След секунда Пейгън вече бягаше като обезумял през джунглата. Бамбуковите клони шибаха лицето му, тръни раздираха ръцете му, но той не спираше.

С побеляло от ярост лице той отметна брезентовото покривало на входа и се хвърли в знойната тъмнина на палатката. Оръжието му бе готово за стрелба.

— Синамон?!

Никакъв отговор. Никакво движение.

После изведнъж дочу тих плач. Във въздуха се усещаше едва доловим мирис на някаква тропическа трева.

А в него самия — силния и омайващ аромат на жена. Мъжествеността му моментално се събуди, тялото му се стегна. По дяволите, дори само миризмата й…

— Кажи, по дяволите! Какво има?!

Когато очите му свикнаха с тъмнината, той различи смътния й силует. Ръцете й бяха протегнати напред, сякаш се предпазваше от нещо невидимо за него.

В един миг Барет скочи и размаха стиснатите си юмруци.

— Никога, никога няма да се добереш до тях, чуваш ли? Те са мои тайни!

Пейгън с два скока се оказа до леглото й, захвърли пушката си и стисна крехките й китки в ръцете си.

— Успокой се, Барет! Това е само сън. Няма никой. Само ние двамата.

Той леко въздъхна от облекчение. Отново тези кошмари. Само кошмари.

Жената в ръцете му обаче не знаеше това. Сега тя беше далеч от него, далеч от всякакво спокойствие.

— Н-нее! Този път са толкова близо. Трябва да стигнем Кингс Армс. Господи, не му позволявай да ме открие! — очите й бяха разширени от ужас. Тя яростно се мъчеше да се освободи от силните ръце на Пейгън.

Той застина, защото разбра, че Барет сега преживява отново някаква случка от миналото.

— Тихо, Синамон!

Едната й ръка се отскубна и раздра бузата му, по който имаше и други следи от ноктите й.

— За Бога, стига толкова! — изрева той.

Барет дишаше трескаво, гърдите й яростно се блъскаха в гърдите му и го възбуждаха. Очите му горяха. Устните му бяха посинели от стискане.

Добре тогава! Щом като нищо друго не достигаше до съзнанието й, може би това щеше да успее…

Пейгън я повали под себе си, сякаш беше кукла. Силната му прегръдка не й позволяваше да помръдне, бедрата му здраво я притискаха към леглото. В мига, в който Барет почувства тяхната топлина и тежестта на мъжа върху себе си, очите й се разшириха още повече.

Дрезгави, непонятни за нея думи я заливаха на талази. Странни, тайнствени думи…

Сред тях обаче чуваше ясен и реален глас.

— Искам те, Angrezi! — шепнеше Пейгън. Устните му бяха само на сантиметри от нейните. — И един ден ще те имам, кълна ти се! Ще бъдеш моя! Моя, а не пленница на кошмарите си!

— Н-никога — мълвеше тя, трепереше и се гърчеше. Пред очите й се появи злобно ухилен череп, който