Рубинът

Не е само това…“

Устата й бе пресъхнала, главата й бе замаяна и тя нямаше сили нито да проговори, нито да помръдне. Можеше само да стои замръзнала и да го гледа. Секундите се точеха като часове в горещия задух на палатка та. Сърцето й бясно биеше.

„Това е невъзможно!“ — опитваше се да се вразуми тя.

Слабостта в краката й и кипенето на кръвта и обаче говореха друго.

Барет бе зашеметена от прозрението, че той изпитва страстен глад за нея, и от собственото си желание да го засити, което не можеше да преодолее. Дори жилото на страха не разпръскваше омаята на погледа му.

Пейгън бавно се изправи и тръгна насреща й. Докато вървеше, тялото му закри светлината на фенера и в палатката настъпи мрак.

Барет бе разтърсена от смътно предчувствие за опасност.

Пръстите му леко погалиха челото й — леки като пера и едновременно болезнено могъщи — могъщи като океана.

— По-добре ли си, Angrezi?

Тя не бе в състояние да му отговори. Не и в момента, когато топлата му, покрита с косъмчета гръд, бе толкова близо до тялото й, когато мускулестото му бедро леко я докосваше.

Пръстите му пропълзяха по лицето й и Барет почувства див, неизпитван досега възторг. Тя затвори очи.

„Какво става с мен, за Бога!“

— Защо не ми каза, че нямаш сили?

Тя преглътна, опитвайки се да се овладее.

— Аз щях… щях да се справя.

— Да се справиш? Та ти беше полумъртва от умора, малката! Кога най-сетне ще се решиш да поискаш помощ?

Очите й се разшириха.

— Сигурно никога! — дори и сега, в едва доловимия й шепот, ясно проличаха упоритост и непреклонност.

— Твърдоглава жена!

Гласът му бе нисък и дрезгав. Пръстите му отметнаха един кичур от бузата й и се плъзнаха към меката извивка на шията й.

Отговорът й бе светкавичен — отговор на инстинктите й. Барет потрепери, усетила как огънят му преминава през цялото й тяло и стига до пръстите на краката.

Едва успя да сподави стона, който се изтръгна от гърлото й, когато и другата му ръка обгърна раменете й.

— Какво има?

Пейгън се наведе още по-близо до нея. Пръстите му се ровеха дълбоко в косата й.

Тя премигна. Очите й бяха премрежени и не успяваше да го вижда добре.

Пейгън не бе способен да откъсне погледа си от тези странни очи. Във дълбините им се криеше несигурност, но и нещо друго… И това, другото, бе страстно желание.

Барет седеше скована върху леглото и не смееше да Помръдне, когато той се отпусна зад нея и придърпа гърба й към гърдите си. Той потърси да види лицето й, но очите му бяха привлечени от устните й. Нейните очи сякаш опипваха напрегнатите, чувствени очертания на долната му устна.

През тялото на Пейгън се стрелна жар, който се стече към слабините му. Палецът му погали извивката на устните й.

— Постъпката ти днес на пътя бе дяволски глупава, Барет. Кога най-после ще спреш да се противиш и ще приемеш от мен поне един съвет?

— С-съвет? В най-добрия случай кралската ти заповед! — протестът в гласа й обаче бе едва различим.

— Да, може би наистина понякога съм прекалено властен — съгласи се Пейгън с едва забележима усмивка.

— Жесток. Н-нагъл — гласът й затрепери. — Абсолютно непоносим. — Очите й внезапно помръкнаха и станаха странно неуверени. — Аз… Аз щях да загина, ако не ме беше спрял, нали?

Никакъв отговор. Само скулите му се стегнаха. Всъщност именно това бе отговорът, от който Барет се нуждаеше.

— Изглежда… изглежда отново ти дължа живота си. За трети път. Интересно, че най-малко от всичко ти подхожда ролята на ангел-пазител.

Пейгън присви очи.

— Много неща не знаеш за мен, Angrezi. — Гласът му я заливаше като тъмен, среднощен прилив. — Сега обаче имам достатъчно време да ти разкрия част от тях. Аз вече нямам намерение да те изпускам от лапите си, Синамон. Поне за дълго, много дълго време.

Докосването му се промени — стана по-бавно, по-настойчиво.

Горещо, непоносимо горещо.

— Предполагам… Предполагам, че искаш да ме изплашиш — отвърна пресипнало тя.

— Да, и вече съм го направил — пръстите му прокарваха бавни кръгове в косата й.

Стори й се, че костите й се стопяват.

— Не мисля… не мисля, че ще успееш.

— А трябва, Синамон — гласът му бе като кадифе. — Би трябвало вече да не трепериш от страх.

В мига, в който пръстите му напипаха малкото стегнато възелче от нерви зад ухото й, Барет обаче силно затрепери. И не от страх. Пейгън нежно започна да го гали.

Да, явно има опит, придобит от връзките си с хилядите жени, които е притежавал — разсеяно си помисли Барет.

— И от какво трябва да се страхувам, Тигър-сахиб? Че ще ме биеш жестоко? — Движена от някаква необяснима за разума невъздържаност, тя позволи на очите си да се спрат върху устните му. — Че ще ме изтезаваш по непознат досега начин? Че ще ме подчиниш на волята си?

— От нещо много по-страшно, Angrezi. Аз ще разпаля кръвта ти така, че ти ще стенеш, произнасяйки името ми и ще забравиш всичко останало, освен насладата от сливането ни един в друг. Ще опозная с устни всяка пареща частица от тялото ти, а после ще се върна по следите си с език и зъби. — Очите му сякаш я пронизваха, обезумели от страстно желание. — Аз ще те имам, Синамон. Така, както един мъж може да има една жена. Ще те превземам до мига, в който кожата ти придобие моя мирис, а върху кадифените ти бедра останат следи от зъбите ми. Докато всяка твоя частица бъде изпълнена единствено с копнеж по мен. Ще имам дните ти, нощите ти, дори сънищата ти.

Дъхът й бе спрял. Дори въздухът около тях сякаш трептеше от напрежение. „Но ти вече ме имаш“ — искаше да му отвърне Барет. — „Ти отдавна превзе душата ми.“

Единствено гордостта й я възпря да му го признае.

Барет мъчително преглътна. Стоманеното острие на възбудата му вече притискаше бедрото й. Обземаше я шеметна лудост.

Да, това наистина бе лудост. Пълна лудост.

В един миг й се стори, че самата джунгла се е обвила около телата им й ги стягаше с пръстените на отровна кобра. Как беше възможно да мисли за нещо друго, освен за оцеляването си в момента?!

А може би именно това бе изходът! Може би единствено в прегръдката на Пейгън е тайната на нейното оцеляване?

Ако в този момент Барет бе друга жена, жена с по малко гордост и повече опит, тя би проговорила. Барет обаче не беше.

Тя бе обхваната от паника, не можеше да си поеме дъх, кръвта нахлу в лицето й.

Не й оставаше нищо друго, освен да затвори очи. Сега Барет бе смаяна, неспособна да издържи изпитателния му поглед. Та нали все пак Пейгън знаеше, че тя е пионка на Ръксли? Как би могъл да си позволи да се обвързва с нея?