Рубинът

Затворените й очи не виждаха отчаяната надежда за взаимност, която изгаряше мъжа над нея.

Пръстите му се отделиха от косата й и тя болезнено потрепери, сякаш беше изоставена. „Така е по-добре, глупачке“ — опитваше се да се вразуми тя. „Много по-добре. Този мъж е луд и опасен. Не му позволявай да те притежава.“

— Господи, Синамон!

Барет бе дотолкова съсредоточена в непосилните опити да не загуби самообладание, че не забеляза как струя свеж въздух погали врата й. Чак когато хладина та обхвана и голата й гръд, тя се осъзна.

Устните на Пейгън галеха извивката на ухото й. Барет широко отвори очи. Той бавно разкопчаваше ризата й и под дългите му пръсти полека се разкриваше великолепието на порозовелите й от вълнение гърди, на набъбналите й твърди зърна.

Барет по-скоро усети стона дълбоко в гърдите на Пейгън. Силните му длани обхванаха гърдите й и леко притиснаха напъпилите връхчета. Бавните движения на загорелите му ръце по млечнобялата й кожа сякаш за палиха огън, който я изгаряше.

Да, трябваше да го спре, да спре всичко. Безразсъдната, дивата страст бе грях.

Барет отвори уста, за да му го каже, да го помоли ако трябва да спре, но от устните й се отрони само една дълга, сладостна въздишка. Той продължи да гали гърдите й.

Ушите й странно забучаха. Тя нервно се опита да се отдръпне, но краката й бяха като вкопани.

— Ти самата си огън, Angrezi — прошепна той. — Усещаш ли как сладостно изпълваш ръцете ми? — Пейгън бавно и ритмично галеше в кръгове гърдите й около зърната, а тя се извиваше под него и трепереше. — Сега чувстваш ли какво значи да гориш, твоята кръв да се възпламенява заедно с моята?

— Пейгън? — това бе единствената дума, която можеше да произнесе, единственото, което имаше смисъл в стихийната буря от страст, замъглила съзнанието й. — Що… Що за лудост е това?

— Само замълчи и ще ти отговаря, красавице моя. Ще ти отговоря с много думи, на много езици — той вече оставяше горещи следи от целувки по врата й.

Главата й сама се отметна назад. Тялото й му се отдаваше, неподвластно на разума. Златистата й коса се пилееше върху гърдите му.

Пейгън възхваляваше красотата й с непривични за ухото й, странни, непонятни слова. Барет не разбираше нито едно от тях, но чувстваше всеки тласък като магия, всяка гореща промяна на страстта му.

Да, соколице, почувствай топлината ми! Почувствай огъня в кръвта си!

Времето сякаш бе спряло.

Някаква дълбока, първична сила застави Барет да го погледне. Само за миг съзнанието й се отърси от унеса и тя видя как езикът му бавно се плъзга покрай едното й зърно. И погледите им се срещнаха — диви и необуздани. Той пое зърното в устата си и яростно го засмука. Очите му не се отделяха от лицето й.

— Н-не, Пейгън! Ти не бива… Аз не мога… — от гърлото й излезе дрезгав стон. — Спри!

Само за секунди той се вгледа в тръпнещия розов връх на гърдата й.

— Да спра? — повтори Пейгън, без да отделя устните си от настръхналата й кожа. — Да, разбира се. Трябва да спра. Господи, колко си нежна!

В следващия миг езикът му отново започна да се движи, да прави бавните, мъчителни кръгове по настръхналото й тяло. Следваха го настойчивите му устни.

Тя потъна.

Чуваше го как стене, но едва-едва, толкова смътно. Непознати до този момент сили оживяваха в тялото й и настояваха да получат неща, които тя не разбираше. Барет като сляпа притискаше раменете на мъжа към себе си, сякаш те бяха единствената й връзка с живота, сякаш целият свят се разпадаше и ги повличаше след себе си.

Когато почувства настойчивите мъжки пръсти да откриват извора на страстта й, тя за секунда се изплаши. Той започна да я гали вещо, опитно, да разголва най-потайната част от тялото й.

Той я взе.

— Ето така, цвете мое — гласът му бе дрезгав. — О, Господи, колко си мека, колко си сладка! Тук… Чувстваш ли? Тук… Хубаво ли ти е?

Единственият й отговор бе диво стенание. Барет впи ноктите си в раменете му, а той навлизаше дълбоко в нея, все по-дълбоко.

До мига, в който тялото й затрепери и се стопи. До мига, в който над двама им падна пелената на магията и ги повлече след себе си.

Но и това не бе достатъчно.

Само след секунда устните му се доближиха до нейните, тя ги разтвори, за да ги поеме, но те светкавично се отдръпнаха.

— П-пейгън!

— Да, цвете мое, трепери за мен, разцъфни за мен! Господи, имай нужда от мен! Позволи ми да ти разкрия колко многолико е желанието!

В следващия миг устните му се долепиха към нейните, влажни, топли, упойващо нежни.

Тогава надеждата и копнежът започнаха да а оформят и тази форма бе неговото име. Тя го мълвеше отново и отново, мълвеше го до мига, в който тялото й се разпадна на хиляди искрящи късове.

31.

Отново усети тялото си. Светлината потъна някъде с бавни тласъци и нещата дойдоха по местата си.

Най-накрая дишането й се поуспокои. Тогава Барет разбра, че се срамува от себе си и започна да се обвинява.

Милостиви Боже, какво стана с нея? Как успя този мъж да я накара да изпита всичко това?

Стисна очи и извърна глава. Мисълта за станалото я ужаси. Почувства Пейгън да докосва с устни рамото й. Тялото й се стегна и тя мигновено отвори очи.

Погледът му я поглъщаше — хищен, страстен, проникващ.

Поглед на собственик.

Гореща вълна заля лицето и шията й. Последва я още една, и още… За Бога, какво направи тя?

Изхлипа и се дръпна назад, напразно се помъчи да се изправи.

Пръстите му обхванаха голите й рамене:

— Недей да се срамуваш от мен, малко цвете!

Барет не можеше и дума да произнесе, само стискаше клепачи.

— Погледни ме, Angrezi. Никога не съм мислил, че си страхливка.

При тези думи очите й се отвориха, каквато бе целта на думите му. Все още зашеметен от страстната искреност на нейния отговор, от неочакваната стихийност на отдаването й, той потисна дивото си желание. Знаеше, че моментът е изключително важен.

Вече беше забелязал как прекрасните й очи потъмняха от разкаянието и отдръпването й от него. Той обаче никога нямаше да допусне това, след като бе открил колко бурна може да бъде страстта й.

Деверил Пейгън беше езичник, който издигаше изкуството за наслада почти в култ, и не искаше тази красота, тази изгаряща чувственост да бъдат съзнателно потиснати и неудовлетворени.

Той погали с палец бузата й:

— По-добре, Синамон… Няма смисъл да криеш нищо от мен. Макар че не овладях копнежа си, аз имам опит. Виждал съм неща, които ти не би могла и да си представиш, нито пък бих ги поискал от теб. Но, повярвай ми — нищо, което кажеш или направиш някога, няма да ме възмути или засегне. Нито пък трябва да се срамуваш — пръстите му продължиха да я милват. — Разбираш ли, соколице моя? Сега си тук, в Изтока. Време е да възприемеш тукашното разбиране за живота.

Барет потръпна, защото отново усети как я завладява магнетичната му сила. Защото почти прие, че нещо толкова грубо и шокиращо може да бъде естествено и нормално! Тя искаше да е така, защото пак закопня за докосването му.