Рубинът

Разумът й обаче се възпротиви. Разумът и строгите принципи, втълпявани й още от дете.

Ето защо си пое дъх и се опита да се освободи, но пръстите му силно я стиснаха.

— Не, Angrezi, не преди да поговорим, защото последния път не успяхме.

Тя не направи опит да се бори, защото знаеше, че не може да избяга, докато той не я пусне.

— Много добре — каза след малко той с нисък, леко дрезгав глас. Размърда се, докато я придърпваше към гърдите си и се мъчеше да забрави напрежението в слабините си. Напразни опити — този огън можеше да се угаси само по един-единствен начин — да проникне дълбоко в сатенената й мекота и да чува нейните страстни стенания, докато не ги залее опияняващ екстаз.

Отхвърли виденията си с усилие.

— Ти си много страстна, соколице моя. Това наистина рядко се среща. Вкусвала ли си и друг път толкова голяма наслада?

Бузите й пламнаха:

— Аз… аз не… искам да кажа, че сигурно щях да си спомня, ако — след което поруменя още повече. Мили Боже, как беше възможно да стои в прегръдките му и спокойно да обсъжда тези забранени неща?

Признанието й бе по детски невинно, без следа от преструвка и го накара да тържествува. Наистина разбра колко много я желае, колко иска да бъде първият й любовник, най-добрият й любовник.

О, Господи, последният й любовник!

Но това не беше възможно, както вече беше разбрал. Тази мисъл болезнено го жегна. Все пак имаше какво да и даде.

— Внимавай, Angrezi. Пази добре огъня си — пръстите му се стегнаха. — Тялото ти е прекрасно. Създадено за наслада — за теб и за всеки мъж, който има щастието да ти бъде любовник. Радвай се на този дар на природата, малката. Той не се среща често — при последните му думи тя почувства горчивина.

Но ти си единственият любовник, когото искам Единствените устни и ръце, за които копнея, са твоите!

Наведе глава, косата й падна като завеса пред очите й. Не искаше да му позволи да забележи болката и слабостта й, докато той самият беше толкова дързък и самоуверен.

Очите му се премрежиха при нейното движение. Пламъкът на лампата зад тях се разлюля и по лицето й косата и пробягаха сенки. Дъхът му секна. Със стиснати до болка устни се загледа в смътните очертания на изящно оформения нос и брадичката й, в буйно разпилените и къдрици.

Внезапно в кръвта му се разля нещо замайващо и сладостно. Нещо, което опасно напомняше на упование И надежда. И изведнъж се появиха мечтите — мечти каквито той не можеше да си позволи.

— Meri jaan.

— Защо… защо ме наричаш така?

— Това е… само един израз, принцесо.

Въпреки равнодушния му тон, Пейгън кипеше, изпълнен с желание и още по-страшно — с чувства.

Замисли се дали да й каже за Лондон. В крайна сметка тя имаше право да знае, това беше и нейното минало. Сбърчи чело, докато търсеше най-подходящите думи.

— Имаш ли някакви спомени от Лондон, Angrezi? Улиците с газови фенери, минаващите карета. Може би снегът?

Барет смръщена прехапа устни. Опита се да извика някакъв спомен, да премине отвъд черната стена в съзнанието си. Както винаги до този момент, усилията й се оказаха напразни.

— Нищо. Все едно и също. Боже, никога ли няма да си спомня? — отчаяно възкликна тя.

Безнадеждността в гласа й промени решението на Пейгън. Сега тя се нуждаеше от спокойствие и сигурност а не от нови неразрешими загадки.

— Няма значение, соколице моя. Просто си казах, че ти може би си почувствала нещо. Аз… сбърках.

— Може би никога няма да мога. Може би… може би ще си остана завинаги така, между миналото и бъдещето, между сънищата и действителността.

— Но ти остава все пак настоящето. Има и по-страшни неща от това да живееш само с настоящето, Angrezi. Всеки от нас има спомени, които с радост би забравил.

По бузите й се отрони сълза. Тя бързо посегна да я изтрие, но Пейгън спря ръката й. После пое сребърна та капчица с пръст и я поднесе към устните си.

— Аз отново ти причиних болка. Исках само да… — но не довърши и скочи на крака.

Застигна го задъхано прошепване:

— Почакай, моля те!

Раменете му се изправиха.

— Въпроси ли имаш, соколице? Боя се, че не съм подходящ за довереник.

Тя събра кураж и попита:

— Ти имал ли си… хм, дали жените често…

— …са толкова страстни? — лицето му отново бе станало сурово. — Това изобщо не е често, Angrezi. Много жени се преструват, че изпитват върховно удоволствие.

— Но защо…

— Защо ли? — кисело се подсмихна той. — Защото един мъж се усеща невъобразимо всемогъщ, когато разбере, че е доставил на жената върховно удоволствие.

— Но тогава…

Пейгън я прекъсна рязко:

— Стига въпроси, соколице. Не и сега. Мисля, че не съм в настроение да ти отговарям.

Той остана известно време загледан в нея. Лицето му изглеждаше помръкнало, властното му излъчване беше изчезнало.

— Знаеш ли, ти може би си по-млада, отколкото предположих, Синамон. Може би проблемът се корени в това, че аз съм по-стар, отколкото си мислех — сдържа въздишката си и продължи: — Обаче едно е сигурно. Всяка от твоите сълзи струва колкото хиляда рубина. Добре ги пази, соколице. Не ги хаби за мъжете, защото ние сме жалки създания. — Гласът му стана суров. — Най-вече не ги проливай за тази празна илюзия, наречена любов.

След това замълча, обърна се и излезе навън в тъмната ветровита нощ.

* * *

Барет дълго остана неподвижна в леглото, забравила, че е полугола. Не усещаше сълзите, които бликаха от очите й и се стичаха по бузите като бляскащи сребърни поточета.

Тя го обичаше.

Тя го обичаше, но той не изпитваше никакви чувства и явно бързаше да се отърве от нея. За Бога, след като й разкри това невероятно удоволствие, как можа толкова спокойно да говори за други любовници, които тя може би щеше да има някой ден?

С болезнен стон скочи на крака, изтри очите си и втренчи в тъмнината, където беше изчезнал Пейгън.

* * *

Нощта, както и самата джунгла, сякаш беше безкрайна.

Пейгън намръщено крачеше през поляната, а очите му студено проблясваха — като звездите по черния купол на нощта над него.

Тази вечер в задушната палатка той направи две открития. И второто бе далеч по-важно от първото.

Имаше и друг. Успя да го разгадае по напрежението, което я изпълваше, по сляпата болка в очите й. Причината можеше да бъде само мисълта за друг мъж. Може би тя не го съзнаваше, дори не знаеше, но той беше достатъчно опитен, за да разгадае всички признаци.

Сърцето й вече бе отдадено другиму.