Рубинът

Мисълта за това го накара да стисне юмруци.

Всъщност бяха ли се любили? Или това преди малко беше само израз на дълго възпирано желание?

Пейгън не знаеше отговора. Знаеше само, че би дал всичко, за да я научи как да се радва на безценния си дар да прави любов.

И да се наслаждава, докато нейната сила и умения се разгръщат под умелото му ръководство.

Пейгън отхвърли възможността неин любовник да е бил Ръксли, защото само при представата как ледените му пръсти се гърчат върху кожата й, му се повдигна. Не си позволи да мисли и за помитащата стихия на нейната страст, за тихите стонове от удоволствие, които тя издаваше, останала без дъх.

Не, тези мисли щяха да го подлудят.

Той извика Нихал и се запъти към извисяващите се отсреща скали. С мъка се съсредоточи върху предстоящата работа.

Трябваше да се поставят много капани преди да се покаже луната.

Измина час, после втори, трети… Барет мълчаливо се изми и се облече. Щеше да е готова, когато той се върне.

Тъкмо беше започнала да сплита косата си, когато чу шума от ботушите му. След секунда входното покривало на палатката се отметна.

Беше плувнал в пот, лицето му бе изцапано.

— Яла ли си? — рязко я попита той.

Тя кимна със свити устни.

— Добре — вече бе отишъл до сандъка си, вадеше някои вещи и ги хвърляше върху леглото. Струпа възглавница, панталони, риза и шапка. Без да каже дума, сложи възглавницата в ризата, после напъха краищата на ризата в панталоните. Смачка възглавницата, за да й придаде леко издължена форма и сложи шапка над яката на ризата.

Барет мълчаливо го наблюдаваше. Какво ли бе намислил?

Пейгън сложи чучелото обратно в сандъка, доволен от работата си. После се обърна към нея.

— Сигурно вече си се досетила, че ни преследват. Кои са и колко са не мога да кажа. Тази нощ очаквам да ни нападнат. Нихал и носачите са готови. Явно знаеш как се борави с оръжие, така че ето ти това — подхвърли й револвер с двойно зареждане. — Дръж го винаги до себе си, дори когато спиш.

Тя усети как тръпки полазиха по гърба й. Посочи към сандъка и попита:

— А това?

— Малък маскарад. Човек никога не знае каква хитрост може да има решаващо значение. — Отвън, пред палатката, Нихал тихо зададе въпрос и Пейгън отривисто му отговори. После се обърна към Барет. — Лягай си. Ще загася лампата.

Лицето му бе непроницаемо и съсредоточено. Тя осезаемо почувства как опасността се спотайва около тях и търпеливо чака.

Пейгън продължи с равен глас:

— Минута-две след като изляза, ще запалиш отново лампата. Оставил съм кибрит на масата. Тази фигура трябва да хвърля върху стената на палатката сянка, която да прилича на моята. По-късно Нихал ще ти донесе нещо за ядене, след това отново ще загасиш светлината. Ще останеш в палатката. Нека този револвер да ти бъде под ръка през цялото време.

Ядът и обидата, които през последните няколко часа тя подклаждаше на бавен огън, сега избухнаха в нажежен до бяло гняв при тези сухи заповеди. Да, преди да я остави сама, тя щеше да изясни някои неща.

Очите й заискриха, когато тя бавно провря ръце през разпусната си коса и я повдигна нагоре. През цялото време го наблюдаваше. Забеляза как очите му се замъглиха, усети, че мигновено — като горещ тропически вятър, го облъхна огнената милувка на страстта.

Това й достави удоволствие. О, удоволствието беше безгранично!

Значи той не е толкова безчувствен, колкото се представя, така ли?

С преднамерена грациозност тя вдигна косата си още по-нагоре и започна да я сплита. Прекрасно съзнаваше как при всяко движение ризата й се изопва и гърдите й се очертават с вирнатите връхчета на зърната им.

С пламнал поглед Пейгън промълви:

— Сега какво си намислила, магьоснице?

— Аз ли? — отвърна тя, останала без дъх. Молеше се гласът й да не й изневери. — Просто си оправям тоалета. А, Пейгън, за това, което стана преди малко — нека да ти кажа, че беше само разтоварване. Чисто и просто сладострастие. Нали разбираш, не съм имала мъж от толкова време. Ти трябва да познаваш това усещане — леко наклони глава, докато го изучаваше със святкащи очи. — Е, предполагам, че няма нужда да обяснявам тези неща, особено пък на опитен мъж като тебе. Мъж, който познава живота… — довърши тя многозначително.

Видя през полуспуснатите си клепки, че чертите на лицето му се изостриха. С пълно самообладание тя даде воля на гнева си и се приготви да нанесе последния решаващ удар, който щеше да й донесе насладата на отмъщението. Все така хладнокръвно се протегна, за да сплете докрай дългата си плитка, леко извита настрани, за да открие пред него пищната си гръд. Усети как зърната й се втвърдяват под изгарящия му поглед и забеляза, че и той ги видя.

След което с бавни движения, сякаш го примамваше, тя посегна и започна да разкопчава ризата си Спря при последното копче. Ъгълчетата на устните й се повдигнаха в знак на досадно недоволство.

— Предполагам, че свърши, господин Пейгън. — Мисля, че съм твърде уморена от… ъ-ъ-ъ… усилията да го наречем, през този ден. Има ли нещо друго да ми казваш?

Чу гърленият си глас да идва сякаш отдалече заглушен от бясното биене на сърцето си. Видя как той стисна юмруци и си каза, че изпълнението й трябва наистина да е било добро. Той стоеше окаменял. Но яростта му беше толкова силна, че почти осезаемо се усещаше.

— Загаси лампата! — заповедта беше категорична Ако можеше да контролира разума си, Барет сигурно щеше да се изплаши. Но съзнанието й до такава стенен бе изпълнено с гняв, болка и срам, че нямаше място за друго чувство.

Може би така щеше да бъде и по-добре. Предстояха изпитания, много по-тежки от всички досега взети ведно.

Така че, когато Пейгън изръмжа заповедта си да загаси светлината, тя кисело му се усмихна. После постави ръцете си една до друга с дланите нагоре и подигравателно имитира вежливия поклон, с който Мита му се подчиняваше.

— Треперя от силата на гнева ви, господарю мой. Презряната ви робиня може само да слуша и да изпълнява.

Очите му бяха като разпалени въглени, когато я стрелна със съкрушителен поглед. Тя намали пламъка, докато накрая палатката потъна в мрак.

Отначало ги обгърна тъмнина и пълно мълчание.

После бавно заиграха смътни сенки.

В горещия нажежен въздух се усещаше напрежение, което ги разтърсваше като волтова дъга. Почти й се стори, че видя как от пръстите му, които стискаха силно бедрото му, изскочиха искри.

И тогава, с безшумните движения на хищник, той се озова до нея. Здравите му ръце стиснаха китките й. Зъбите му захапаха жестоко ухото й и той я притисна към гърдите си.

— Не знам каква дяволска игра разиграваш, Angrezi, но ще разбера. Спомни си това, когато нощта отмине и се сипне зората. Когато чуеш покривалото на палатката да се отмята, знай, че съм аз. И ще идвам за теб!

Въпреки кипналата си кръв, Барет успя жлъчно да се засмее:

— О, слушам, Тигър-сахиб!

Пейгън за момент остана неподвижен.

После изруга и впи пръсти в бедрата й, притегли я към себе си и плътно я притисна към стегнатите си бедра. Намери грубо устата й. Нямаше и следа от предишната му нежност и внимание. Жестоко захапа долната й устна. Езикът му като острие разтвори стиснати те й зъби и властно навлезе в устата й.

Нощта избухна в пламъци. Барет почувства как от всяка пора на тялото й блика горещина и този огън се