Рубинът

разгорява във всяка нейна клетка.

„Гняв, а не страст“, помисли си зашеметена.

Ярост и диво отмъщение. Но това беше по-добре от разтворената кървяща рана, която остана, от слабостта и сладката мъка, които я обземаха тогава, когато пръстите му бяха ефирно нежни. Да, дори много по добре, защото тя вече знаеше, че и той кърви.

Тя дръзко повдигна бедра и се притисна към пулсиращата му мъжественост. Пръстите му се впиха опи по-здраво в нея. Усети безумния му гняв и настървеното му желание. И си даде сметка, че тръпнещото й тяло му отговаря със същата необуздана пламенност.

По-добре така. Поне нямаше никаква опасност нямаше слабост, нямаше мъка.

Зърната й се втвърдиха от допира до гърдите му. Пръстите й пробягаха по гърба му, спуснаха се надолу към кръста и се вкопчиха в бедрата му.

Пейгън застина, дъхът му излизаше със свистене през стиснатите зъби.

В следващия миг я хвърли на леглото.

— На зазоряване, магьоснице — обеща той и изчезна в тъмнината.

32.

Тя сънуваше — странни видения от непознат нощен град. Профучаваха карети, облаци снежинки се завихряха под уличните фенери, леден вятър пронизваше черната мекота на нощта.

Просветнаха искри. После — усещането за топлия дъх и силните ръце.

И двете думи „Meri jaan“, които постепенно отзвучаха.

Внезапно виденията се разпаднаха и се стопиха. Студеният вятър се смени с гореща лепкава тъмнина. Около нея зашепна и зашумоля джунглата.

Тогава дойде обезумелият, режещ слуха вик. Барет рязко се надигна. Широко отвори очи и напрегна слуха си. Първата й мисъл бе, че може би е чула крясък на маймуна. Но после се чу още един остър, изпълнен с ужас вик, който изведнъж секна. Такъв звук можеше да издаде само човешко същество в смъртна опасност.

Напрегната тишина завладя разбудилата се джунгла. А тази тишина беше много по-страховита от неспирната врява при борбата между живота и смъртта тук.

Барет остана неподвижна, стомахът й се сви. По дяволите, той не можеше да умре! Всъщност не още. Тя току-що се бе заела със задачата да му почерни живота!

Усети как в ъгълчетата на очите й напират сълзи и грубо ги изтри с ръка. В съзнанието й нахлуха смътните видения от съня.

Дали това не бяха видения от миналото?

Сняг и златиста светлина, мрачни улици, изпълнени с дебнеща опасност. Градът… Лондон? Опасност, която се промъкваше на два крака?

И една дума. Име? Примамливо екзотично име?

Разпилените нишки към спомените изтъняха и се скъсаха. Тя болезнено се смръщи.

Остана все така неподвижна и безкрайно изплашена в тъмното. Слушаше жуженето на насекомите. Чакаше.

Откъм дъното на палатката се чу леко проскърцване.

— Memsab — това бе гласът на Мита, сподавен и треперещ.

— Тук съм — отвърна тихо Барет.

— Чухте ли, memsab?

— Господи, чух! Не беше ли… — гласът и замря, не успя да изрече ужасните думи.

Последва ледено мълчание. Мита усети с женския си инстинкт страховете на Барет. Страхове, които бяха и нейни.

— Не — каза накрая. — Не беше Тигъра. Един от носачите беше. Май от предния пост.

Барет нищо не отговори. И двете разбираха какво означава този безумен вик — преследвачите се бяха промъкнали толкова наблизо, че някой от тях можеше да се появи на входа на палатката всеки момент.

Нощта около тях пулсираше като жива, заредена с дебнеща заплаха и ужас. Те напрягаха слух, за да различат всеки непривичен звук — сподавен вик или изпращяване на клон, който щеше да бъде знак, че започва нападението.

Той ще се върне, каза си замаяна от напрежението Барет. Нали обеща!

— О, memsab, боя се, че ме обхваща позорен страх — промълви Мита.

Пръстите на двете жени се намериха и се оплетоха. Устните им безмълвно се молеха за един и същи мъж.

* * *

Те изникнаха от нощта без предупреждение. Шумът от босите им крака се смеси с шума от чупене на клони и разтърсени от движение храсталаци. Чуха се пронизителни викове, които завършваха с приглушено мърморене.

В брезентовата стена на палатката се заби кама, която със съскане разпра платното. Отвън долетя гърлена ругатня. Потиснала ужаса си, Барет сграбчи револвера, който стоеше в скута й. Палатката се разтресе.

Тя стреля в тъмното, там, откъдето идваше шума. Последва нечовешки рев и тъп удар от падане на тяло. Внезапно нечии невидими ръце раздраха брезентното платно до долу и цялата палатка бясно се разклати. Барет стреля отново. Движението моментално спря.

Ръцете й трепереха. Мили Боже, тя току-що беше стреляла по човек, може би го беше убила! Но все още нападението продължаваше.

Чуваше сърцето си да бие като камбана. Зачака следващата атака.

Този път тя дойде откъм входа. Ловки пръсти развързваха покривалото. Тя се напрегна да различи нападателя в тъмнината. Прецени, че ще има време само за един изстрел.

Затвори очи и отхвърли опасението, че може да не уцели. Трябваше да спечели време. За тях. За Пейгън, който беше някъде навън, в джунглата.

Покривалото рязко се отметна. В задушната палатка нахлу хладен въздух.

Пръстите й се стегнаха. „Не още“, изкомандва си наум и по челото й изби пот. Нека да се приближи достатъчно, за да бъде сигурна, че куршумът няма да отиде напразно. Наостри слуха си, защото очите й нищо не виждаха в тъмнината.

Чу шум от нещо съборено и си спомни за стола точно пред входа, който тя беше поставила, ръководена от някакво шесто чувство. Значи той беше вътре.

Прецени разстоянието между нападателя и мястото, където те с Мита стояха свити една до друга.

Пет крачки. Четири секунди, може би по-малко, а мъжът знаеше къде точно да се насочи. А това беше повече от вероятно, защото явно ги бяха следили наблюдавали през целия ден.

Значи четири секунди. Барет чу как Мита задържа дишането си.

Три. Две.

Една. Показалецът й се стегна. Помъчи се да овладее внезапното потрепване на ръката си, защото ако и пуснеше само миг, щеше да бъде късно.

„Направи го!“ — заповяда си тя. — „Направи го, преди той да го е направил!“

Пръстът й потрепна. Успя да различи безмълвна, размазана сянка. Сянка, която бавно се накланя към нея.

Барет преглътна горчивината на страха и стреля. За миг тъмнината бе прорязана от синьобял пламък Острият мирис на барут напълни дробовете й и част от секундата на фона на нощта се очерта висока фигура на мъж в саронг. Лицето му остана в сянка, щото се бе превил от болка.

Тя чу как той грубо изруга преди силните му пръсти да се вкопчат в китката й и да изтръгнат револвера.

Не успя да си поеме дъх, когато тежкото тяло се наведе и се строполи отгоре й. И двамата паднаха на