Рубинът

мръсния под. Няколко безкрайни секунди тя остана зашеметена, изпълнена с ужас. Сякаш от много далеч летя писъкът на Мита, а после отговорът на Нихал.

— Memsab! Ранена ли сте?

— Само… се ударих. Можеш ли… да ми помогнеш да го отместим?

Мита се наведе и двете заедно забутаха неподвижната фигура. В тъмното беше много трудно, но накрая Барет успя да освободи едната си ръка.

Внезапно масивното тяло се стегна и я притисна цялата си тежест.

— Мита, помощ! Трябва да го обърнем по гръб.

Шумът от боя навън намаля. Покривалото се отметна. Този път беше Нихал. Светлината от бързо направена факла проряза тъмнината. Разпознаха застреляния по бронзова кожа.

— Тигър-сахиб! — извикаха едновременно Мита и Нихал преди горещата главня да угасне.

Ледена вълна на ужас заля Барет. „Какво направих?“

— Боже Господи, той не… не може да бъде…

Мъжът отгоре й леко помръдна и се прокашля:

— Да не би да се опитваш да довършиш делото на ведда, Angrezi?

— Пейгън! — извика тя, невярваща на ушите си. — Ангели небесни, какво…

Изведнъж той потръпна и застина над нея. Мита коленичи и започна бързо да опипва тялото. Опитваше се да открие раната му.

— Светлина, Нихал!

Смазана под тежестта му, Барет с мъка се опитваше да се измъкне. От хаоса, който бушуваше в главата, тя осъзнаваше само една мисъл. „Ти го уби! Ти го уби!“

— Мита?

— Не намирам рана, memsab.

Скована от жестоки угризения, Барет не усети веднага как тялото му отново се напрегна и потръпна. После се размърда, а от гърлото му излезе болезнено стенание. Едното му коляно се сви и се заби в корема й.

— Жив е, Мита! Помогни ми да го преместим!

Почти мигновено силните му бедра се раздвижиха и той седна върху нея.

Барет застина. Можеше да се закълне, че дочу някакво хихикане. Но това, разбира се, беше невъзможно.

— Пейгън! Какво ще…

— Мекота, в името на Шива! — той се закашля, преди да продължи: — Меко… точно там… където трябва.

Сега вече тя не се усъмни, че наистина го е чула да се подхилва. Ново подсмихване. Усети натиска на твърдата му мъжественост.

Ужасът й бе заменен от бяс! Нахален глупак! Докато се раздираше от угризения, че го е убила, той не изпусна възможността да се отдаде на похотливите си желания.

Тя сляпо го заудря.

— Махай се от мен, мръсен кучи сине! — трепна и се зачуди откъде й дойде наум този груб израз.

Той обаче не помръдна.

— Веднага! Ти си едно развратно, покварено животно!

Нищо.

Тя успя да се измъкне донякъде, но усети как огромното му тяло се сгърчи. Той се опита да се надигне и простена:

— Боже, помогни… — но не довърши, задавен от нов пристъп на кашлица. Тя веднага спря да се съпротивлява. Мълчаливо застина, докато и двамата не бяха разтърсени от раздиращата го кашлица.

Лампата беше запалена. Тогава лицето му изплува от тъмнината. Тя видя, че устните му бяха здраво стиснати, а очите потъмнели от болка.

Отново се сгърчи. Барет се уплаши да не би да е изгубил съзнание. Тогава пръстите му се разпериха и се заровиха в косата й над слепоочието.

— Боже, помогни… на бедния човек, който се опитва… да се пребори с теб, Angrezi…

След малка пауза той довърши:

— Ти наистина си кръвожадна…

Пръстите му се отпуснаха безжизнени на врата й и този път той повече не помръдна.

* * *

— Внимателно, Нихал!

Барет разтревожено следеше как Нихал и двама от носачите се мъчат да вдигнат Пейгън и да го сложа върху леглото му. Пламъкът на лампата играеше на вятъра и хвърляше разлюлени сенки по стените на палатката. На входа се бяха струпали уплашени лица и на надзъртаха вътре. Напразно Мита отиваше при тях и им правеше знаци да се отдръпнат.

Добре поне, че Барет не изпитваше повече чувство за вина. Когато запалиха още лампи, те откриха малка посребрена кама, дълбоко забита в рамото му. Тя беше причината за падането му, а не изстрелът на Барет. Явно куршумът беше профучал покрай него и бе пробил дупка в платнището. Очевидно Пейгън бе пропуснал да я предупреди, че револверът бие малко вдясно.

Измъкването на острието от раната бе мъчително. Барет пребледня и усети как в нея всичко се преобръща. Остави Мита да почисти и превърже раната, защото тя щеше да го направи по-добре и по- умело от нея. Добре, че Пейгън все още беше в безсъзнание, каза си Барет, защото болките сигурно са адски. Дори и в момента той се мяташе й стенеше така, че те двете едва успяваха да го удържат.

— Готово — Мита бавно се изправи. — Това е всичко, което мога да направя. Сега трябва да се помолим на Шива, острието да не е било намазано с отрова.

Барет се смрази. Очите й се разшириха от ужас.

— Те сигурно не биха…

— Те сигурно са го направили, memsab стига да са намерили онова растение с червени цветове и пурпурни семенца или пък нощна лилия. И двете са еднакво отровни. Можем само да се надяваме, че не са имали време и търпение да ги търсят.

Барет бавно се извърна и се вгледа в останалото без кръв лице на мъжа върху леглото. Чертите му бяха опънати, покрай устните и през челото минаваха дълбоки бръчки. Дори в безсъзнание той се бореше с болката. Тя внезапно се разтрепери, усетила сякаш полъха на демонски крила зад гърба си.

— Какво ще правим сега, Мита? — тихо запита Барет.

— Ще чакаме, memsab — отвърна жената. — И ще се молим на всички богове да опазят Тигър-сахиб тази нощ.

Нещо подсказа на Барет, че не се е молила много дълго. Мита започна тихо да припява думите на молитва. Барет сама не разбра как наведе глава, а пръстите й се събраха, за да се прекръсти.

* * *

В последвалите дълги часове те дежуриха на смени до него, даваха му бульон и избърсваха избилата пот при пристъпите на треската.

За щастие нападателите бяха отблъснати и не се върнаха. Нихал и останалите мъже се сменяха на постовете и нетърпеливо чакаха момента, когато ще бъде възможно Пейгън да бъде преместен.

Треската му обаче само се засили. Въпреки че камата не го бе ранила смъртоносно, раната беше много дълбока.

— Той ще има нужда поне от два дни почивка — глухо каза Мита.

Нихал, който беше вътре, се намръщи и рязко възрази на тамилски. Внезапно осъзнала присъствието на Барет, Мита й направи знак да излезе:

— Върнете, memsab, хапнете нещо. Нихал е приготвил ориз и плодове. После и