Рубинът

приключила с него.

33.

Той отново се бе върнал там, в онова злокобно място, където въздухът бе пропит с омраза, а реката течеше кървава.

В гърлото му се надигна горчилка, сякаш всичко бе станало едва вчера, а не преди осем години.

В началото бе чакането. Тишината беше напрегната до скъсване, а юлското слънце безжалостно сипеше знойните си лъчи. После ужасът бавно се надигна, до като войниците на Нана-сахиб преграждаха в кордон пътя към кея. Пушките, пистолетите и сабите им проблясваха на слънчевата светлина.

Не! поиска да извика, докато англичаните се трупаха на кея. — Не отивайте по-нататък!

Вместо това стисна до болка зъби и преглътна отчаяния си вик. Знаеше, че зад него в храсталака се крият шест жени и едно дете. Предупредителният му вик щеше да бъде смъртна присъда за всички тях.

Така че остана в мъчителното очакване да се разрази ужасяващата сцена, безпомощен да я предотврати по какъвто и да било начин.

Първи се качиха жените и децата, бледи и изтощени от болестите и триседмичните непрестанни бомбардировки на бунтовниците.

После бавно дойде ужасът — въстаниците започнаха да стрелят, а англичаните се свличаха един по един. Пейгън бе запушил с ръка устата си, докато гледаше как те нагазиха във водата и посичаха всеки, който издаваше признаци на живот.

Канпур. Кошмарът беше жив. Осем години той непрекъснато оживяваше и го смразяваше с картината на чудовищните зверства.

Когато клането свърши, Пейгън се обърна и започна мъчително да повръща. Той и хората му бяха прекарали две седмици, скрити в джунглата.

А после и той беше почти мъртъв. От онова, което бе извършил, а още повече от онова, което не бе успял да извърши.

* * *

— Не! Връщайте се!

Силният вик накара Барет да отвори очи. Тя се изправи стреснато, осъзнала, че е задрямала. Огледа се и видя, че Пейгън седи в леглото и тежко и накъсано диша.

Изгаряше в треска, цялото му тяло трепереше.

— Б-бягайте, по дяволите! Не, не към лодките! Не Натам! Скрити са, не виждате ли? Не, не към лодките!… — последва мъчителен стон.

— Пейгън! — Барет сграбчи главата му и я притисна до гърдите си, решена да го свести. — Всичко… вече свърши! Тук си на сигурно място, в безопасност! Кошмарите свършиха!

С болезнено сгърчено лице той гледаше натам, към миналото. Пръстите му се впиваха в мускулите на бедрата.

— Спрете! Мили Боже, накарай ги да разберат…

— Свърши, Пейгън! Сега си в безопасност! — Барет отчаяно се чудеше как да го събуди. — Ти… ти си в Уиндхевън — каза задъхано тя.

Той стисна зъби.

— Уиндхевън?

— Уиндхевън. Зелените полета с чай. Синя мъгла над планината. Не виждаш ли, Пейгън?

— Уиндхевън — повтори той. Като въпрос и като молба. И като благословена молитва. Ръцете му леко се отпуснаха. — Нихал?

— Чака наблизо.

Той бавно въздъхна. Отпусна се със затворени очи назад.

— Angrezi?

Гърлото й внезапно се стегна. Едва успя да издаде няколко дрезгави звуци в отговор.

Загрубелите му пръсти започнаха опипом да търсят. Когато намериха ръката й, те толкова силно се стегнаха, че тя едва не извика от болка.

После, без да изпуска ръката й, Пейгън пропадна в дълбоките бездни на съня, където нямаше нито минало, нито бъдеще.

* * *

— Току-що наех два слона от едно планинско село, memsab. Сега ги товарят. Съжалявам, но можем да си позволим само още два часа. — Дребният жилав надзирател сви рамене в знак на безпокойство: — Всъщност, ако най-напред трябва да мислим за безопасността ни, и два часа са много… — очите му станаха сурови. — Трябва да знаете, че Тигъра ми даде строга заповед в случай, че… се разболее. Заповедта е да стигнем до Уиндхевън — с него или без него.

Тя едва не се нахвърли върху него с гневни думи. Но Барет знаеше, че Нихал казва истината. Как е могъл Пейгън така да се разпореди, без изобщо да помисли за себе си?! Влудяващ, невероятен, забележителен мъж!

И вместо да протестира, тя отново се загледа в него. Той продължаваше да се върти и да се мята. Барет не искаше да помисли какво им предстои.

Но минутите течаха, а Пейгън все така се мяташе и се бореше с треската. Тя започна да се страхува. Образът му се размаза пред пълните й със сълзи очи.

— Ела на себе си, по дяволите! Чуваш ли ме, Деверил Пейгън?

Отговор не последва. Нито пък знак, че думите й изобщо са стигнали до съзнанието му.

Тя отчаяно се изправи. Повече нямаше сили да продължи да се взира с надежда в безумното му лице. Без да гледа къде стъпва, тя бавно се отправи към изхода. Започна да разтрива врата си, схванат от дългото бдение.

Отвън група носачи товареха последните сандъци на два огромни слона. Тя се загледа как един слаб mahout17 накара единия от слоновете да клекне, а после насочи хобота му надолу, за да вдигне върху гърба си някакво обемисто скеле от дървени трупи. Барет разбра, че това е нещо като носилка, с прикрепено скъсано чергило, което да пази сянка.

Наоколо цареше шумна неразбория, пълна с живот и движение. Тя обаче изобщо не достигна до съзнанието и. Единственото нещо, което виждаше, беше изпитото лице с дълбоки бръчки, прорязано от двата белега.

Сега тя беше готова на всичко, само да зърне това лице будно и разгневено, решително устремено към нея.

* * *

В жаркото тропическо пладне, под широко разклонено салово дърво, на много мили далеч от тях, стоеше слаб жилав старец. Той коленичи и се загледа към линията на хоризонта. Лицето му беше спокойно и непроницаемо, докато следеше събиращите се бели облаци и внимателно се вслушваше в повеите на вятъра. Остана доволен от това, което видя и чу. Устните му се отпуснаха в лека усмивка.

Да, всичко ставаше така, както бе предсказал пламъкът.

Внезапно се появи сянка, която започна да кръжи над земята, а после се чу как профуча сокол и кацна на един извит клон в близкото дърво. Сега той внимателно прибра и оправи крилата си.

Блестящите и неподвижни златисти очи срещнаха разтревожените и учудени очи на стареца.

Каква ли поличба бе това, запита се той. Нима беше възможно да е допуснал някаква грешка?

Погледна намръщен надолу към подредената върху земята фигура от шлифовани камъни. Слънчевите лъчи потъваха в тях, за да избликват в многоцветен поток от искри — кървавочервени, зелени,