Рубинът

сапфиреносини. Да, всичко бе както бе предсказал свещеният огън. И все пак…

Проследи с поглед една особено ярка искра.

Челото му се набръчка.

Това беше нов и съвсем неочакван знак. Тъмен, неясен и злокобен.

Старецът бавно издиша поетия въздух. Да, този нов знак трябваше внимателно да се разгадае.

Притвори очи и започна дълбоко да диша — бавно и равномерно. Съсредоточи енергията и я насочи на вътре в себе си.

Когато соколът нададе грак и отлетя със силен плясък на крилата си, старецът беше много, много далеч, стигнал до пределите си в един възел на минало, настояще и бъдеще, които се вляха в едно неделимо цяло.

* * *

Време беше.

Тя разбра това по внезапно станалите напрегнати лица на носачите и решителния израз на Нихал. Той мълчаливо погледна Барет в очите и тъжно поклати глава.

Двата часа бяха дошли и отминали.

Изпълни я отчаяние, докато чуваше заповедите за тръгване, които Нихал започна да дава. Първият й порив бе да му препречи пътя, да се опита да защити Пейгън от онова, което знаеше, че ще стане. Но почти веднага се овладя, защото си даде сметка, че ще бъде безсмислено.

Разбира се, че Нихал беше прав в настояването си да тръгнат. Ако останеха тук, сигурно всички щяха да загинат, защото връщането на враговете им беше само въпрос на часове.

Отчаянието й стана непоносимо. Избърса горещите сълзи, които потекоха по бузите й. Само да можеха…

Зад нея се чу слабо поскърцване.

— Тихо, Меджик — каза тя разсеяно, без да се обръща. — Нека той си почива колкото е възможно по- дълго.

— Ами ако този „той“, за когото говориш, не иска да си почива?

— П-пейгън! — тя рязко се обърна и го видя да се изправя с мъка в леглото.

— Дяволите да те вземат, Пейгън! Стой мирен, не разбираш ли? За Бога, сигурно си изгубил всичката си кръв! Ти… беше на косъм от смъртта! — нахвърли се тя.

— Възможно ли е да долавям някакво съчувствие в думите ти?

— Ха! Сигурно и ушите ти са трескави! — отвърна тя, приближи до леглото му и го загледа лукаво. — Лягай обратно!

— Това покана ли е, Angrezi?

— Не, безумецо, това е обещание! Обещавам ти, че ще те съборя на леглото и ще те вържа, ако не ми се подчиняваш.

Въпреки че беше бял като платно, Пейгън успя да изкриви устните си в подобие на усмивка.

— Вече си се отегчила от задачата си, нали? — попита той и зацъка с език преди да продължи: — Дай на една жена да гледа болен няколко минути и тя веднага превръща в командващ парада!

— Няколко минути?! Лежиш тук цяла нощ и по-голямата част от деня!

Усмивката му се стопи. Бавно прокара треперещата си ръка по мокрото си от пот чело.

— Толкова дълго? — лицето му внезапно стана сурово и безизразно. — Трябва веднага да тръгваме! Не можем да останем тук още една нощ! — После се опита да изкрещи името на Нихал и се олюля, стиснал зъби, за да се задържи изправен.

— По дяволите, Пейгън, ти си още много слаб! Не можеш да станеш и надуто да започнеш да заповядваш, когато…

Той просто не й обърна внимание. Устните му бяха побелели от напрежение и болка.

— Ще ни… трябват слонове. Два… най-малко два. Това е единственият добър начин да преминем през планината. Кажи на Нихал…

— Нищо няма да му кажа! — вбесено го прекъсна Барет. Наведе се и се опита да го бутне насила обратно в леглото. Но дори сега, в това състояние, той беше не поклатим.

— Милостиви Боже, ще ме изслушаш ли?

В този миг Нихал подаде глава от входа и веднага разбра какво става. Лицето му светна в широка усмивка.

— Вие сте вече на себе си! Благодаря на боговете! Осигурил съм два слона, господарю. Единият е за вас и за memsab. Щеше да бъде много по-добре вече да бяхме далече от това място. Имаме на разположение няколко часа дневна светлина.

Пейгън бавно въздъхна. Погледът му срещна този на Барет, едната му вежда се повдигна. Усмихна се едва забележимо и промълви:

— Страшно добър човек… Нихал. Напомни ми да го повиша. Сега, докъде бях стигнал? О, да… два слона — очите му се замъглиха. — С тях трябва… трябва да стигнем до Уиндхевън, до…

Не довърши. Очите му се затвориха и той падна назад в безсъзнание преди още главата му да е докоснала възглавницата.

— Ужасен, невъзможен човек! — промърмори Барет. Но дори докато произнасяше тези думи, по устните й играеше лека усмивка. А когато отметна един кичур коса от челото му, очите й съвсем ясно искряха от щастие.

* * *

Той се събуди от адската горещина, от разкъсващата го жажда и от свирепата болка в гърба и рамото му.

Усети че виси във въздуха и се люлее, а до бедрото му се притискаше меко женско тяло. С въздишка се отпусна назад. Веднага разпозна този странен бавен ритъм — намираше се върху слонски гръб.

А до него беше тя, жената от сънищата му. Жената, която беше целувал под уличния фенер в Лондон и която не можа да забрави.

— Meri jaan. Душа на моята душа.

Почувства как тя леко се раздвижи и гърдите й се допряха до ръката му. Моментално го заля огън, но този огън нямаше нищо общо с треската от раната. Разбра, че тя спеше. Беше отпуснала глава на ръката си, а косата й беше разпиляна и над двамата.

Устните му се изкривиха в горчиво-сладка усмивка.

Ето че съдбата го бе спасила от враговете и му бе отредила живот. За да се бори поне още един ден. И да обича поне още една нощ, добави след малко в ума си.

Може би щеше да е нужно да направи и двете — с жена като неговата Барет.

Устните му леко трепнаха и той отново потъна в сънищата си — ярки, пищни и изпълнени със сладострастни видения.

Тя беше във всеки сън.

* * *

Тя се поклащаше в сянката на чергилото, усещайки под себе си бавно движещата се грамада от стоманени мускули.

Реши, че пътуването може да се приеме за приятно, стига човек да свикне с полюшването.

Погледна надолу и видя, че лицето на Пейгън е огряно от слънце. Надигна се и намести чергилото така, че да му прави сянка. При това движение той се размърда, обви кръста й с ръка и намести глава в свивката на коляното й.

Дъхът й секна. Опита се да се освободи, но носилката беше толкова тясна, че едва имаше място за двамата. Още повече, че Пейгън лежеше напреки и тя трябваше да свие краката си.