Рубинът

сигурност.

— Какъв човек е той? — тя ненадейно попита Мита. — Виконтът, искам да кажа.

— Виконтът?

— Виконт Сент Сир — собственикът на Уиндхевън. Наистина ли е толкова безсърдечен и надменен, както ми бяха казали? — Барет не можеше да си представи, че човек може да вложи толкова пари в това имение и да не се интересува лично какви са резултатите, нито пък на какви опасности са изложени хората, които му служат. Най-важното — дали той изобщо навестява Уиндхевън?

— Тигъра… ли ви каза това?

— Да, както и някои други неща. Едно от друго по неприятни — Барет се изчерви при спомена за този разговор.

В очите на Мита се мярна някакво напрегнато изражение.

— Аз… не знам какво да кажа. Тигър-сахиб много ще се разгневи, ако клюкарствам, нали разбирате.

Барет не пропусна да забележи, че челото на Мим се смръщи и че в гласа й имаше колебание. Какво ли се опитваше да скрие?

Да не би виконтът да не бе такъв тиранин, какъвто го бе описал Пейгън? Или може би беше много по- близо, отколкото Пейгън искаше тя да знае? Даже в Уиндхевън в момента?

Тази мисъл породи буря от чувства в душата й вълнение, надежда за спасение и… нещо друго.

Съжаление?

Решително отхвърли тази мисъл.

Единствено съжаляваше, че изобщо е срещнала Деверил Пейгън!

„О, абсолютно си права, моето момиче! — зашепна дразнещо вътрешният й глас. — Ако си го повтаряш достатъчно често, може би дори ще си повярваш!“

— Виконтът трябва все пак да се грижи как върви работите в плантацията му, нали?

— По свой начин, да — отвърна Мита многозначително.

Барет усети неприязън към този човек, който бе оставил цялата, и то толкова трудна, работа на един наемен управител, дори когато този управител беше надменен и непоносим като Деверил Пейгън.

— Тогава… той изобщо ли не посещава Уиндхевън? Или острова?

— Не мога да кажа — Мита разтревожена погледна към Пейгън, който залитна. Водачът изкрещя някаква заповед и слонът вдигна хобота си, за да го подкрепи. Пейгън стъпи здраво на крака и отново пое нагоре по гъсто обраслия с дървета склон.

Въпреки цялото си нежелание, Барет не можеше да не се възхищава от този мъж. Това предателско чувство я подтикна да бъде още по-настойчива:

— Мита, помогни ми! Ако най-силното ти желание е да имаш този мъж, тогава трябва да ми помогнеш! Кажи ми как да намеря виконта. Аз… сега не разполагам с пари, но се заклевам, че ще направя всичко възможно, за да се отплатя за помощта ти.

Жената се намръщи. Притеснението й се увеличаваше с всяка следваща дума на Барет.

— Не, не, memsab. Искате нещо ужасно от мен, нещо, което не мога да направя. Не бива… Причинявате ми такава болка с молбата си!

— Той сигурно идва понякога на посещения — продължи да упорства Барет с нисък умоляващ глас. — Как е възможно да бъде толкова безразличен към състоянието на собствеността си. В края на краищата нали тя му носи пари, и то много! — разбираше, че се е уловила за тази надежда като удавник за сламка, но просто не и оставаше нищо друго.

— Не, не е така, както казва memsab. Господарят на Уиндхевън е много добър и грижлив стопанин!

— Значи сигурно има някаква връзка с имението и чрез Пейгън, или чрез Нихал. Или може би чрез някой друг — Барет отривисто грабна ръката на Мита. — Моля те! Аз трябва да говоря с него!

В кафявите очи на индийката пробягваха противоречиви чувства.

— Но няма такъв… по-точно, вие не можете… — в този момент mahout извика някаква креслива команда и слоновете спряха.

Веднага щом двете жени слязоха на земята, Барет се наведе към Мита:

— Аз трябва да го открия! Моето присъствие тук само увеличава опасността за Пейгън, не разбираш ли? Ако съм в някакви отношение с този Ръксли, в което Пейгън ме обвинява, тогава… — тя хвана слабата ръка на прислужничката. — Не разбираш ли? Трябва да ми кажеш как да стигна до виконта! Това ще бъде не само за мое добро, но и за доброто на Пейгън.

— Но… това е, той… вие не разбирате. Ние не бива да говорим за това. Той ни заповяда… — Мита не съзнателно отмести погледа си, привлечен от нещо.

Барет също погледна нататък. Намръщи се, защо то не видя нищо друго, освен двама от носачите, които спореха с господаря си.

С Деверил Пейгън.

С виконт Сент Сир! Тя прозря истината.

Откритието се стовари отгоре й като сляпата стихийна вълна на тропическа буря. Сърцето й спря да бие, пред очите й причерня.

— Н-не! — простена тя със сетни сили. — Не може да бъде!

Но беше. И с това откритие последната й надежда бе пометена. Всички в лагера знаеха за тази лъжа. Всички бяха въвлечени в измамата. Без съмнение те са се забавлявали през цялото време с този противен маскарад.

Как е могъл?

В следващия миг тя вече тичаше нагоре по осеяния с камъни склон. Спря на крачка от Пейгън.

— Ти и всичките ти медени приказки за съдбата! Ти си един проклет лъжец! — помъчи се да спре напиращите сълзи. Чувстваше се смазана под тежестта на предателството и разочарованието. Боже Господи, тя беше започнала да вярва на този човек, да се надява, че те…

Вбесена избърса сълзите.

— Трябваше да се досетя, че това е поредната ти лъжа, още един начин да ме подиграеш и измамиш. Колко ли си се смял на малката доверчива глупачка! — тя млъкна, защото усети, че гневът я задушава и я превръща в обезумяло, хванато в капан животно. Очите й се замъглиха от болката и от неизплаканите сълзи. Обърна се и го зашлеви през лицето.

Той даже не трепна. Лицето му си остана все така сурово и затворено.

— Как можа да ме излъжеш по този начин? — извика тя и започна да го удря с юмруци. Дори в този момент усети бясно желание да се притисне до него. Да потърси топлината на силната му прегръдка и да се успокои в притискащите я ръце.

— За Бога! Как съм могла да си мисля изобщо… как съм могла да се надявам…

С болезнен вик тя се отдръпна от него, бузите й бяха мокри от сълзи.

— Проклет да си! Проклет да си, Деверил Пейгън, сега и завинаги!

Той не помръдна. Просто стоеше и я гледаше и това беше най-голямата обида. Остана все така неподвижен, когато тя хукна нагоре по хълма към тъмната стена на джунглата.

Този път господарят на Уиндхевън не се опита да я спре.

* * *

Гледаше я ядосан как се катери нагоре. Бузата му гореше, а по кожата му се стичаше топла кръв.

Ето че тя вече знаеше. Може би така беше по-добре — да го намрази. Не бе пропуснал да забележи как го гледа, когато си мисли, че той не я вижда.

Разбира се, той имаше намерение да й разкрие кой е, но все не успяваше да определи подходящия момент.

Но и с нейния избухлив характер! Стигаше до бясна ярост почти за миг, като стършел! Добре щеше да й се отрази да остане малко сама!

Продължи да я наблюдава как се катери към малката бамбукова горичка. Да, дяволски добре щеше да й дойде!