Рубинът

Сви юмруци, като видя как се скри в пищната растителност. По бузата му засъхваше ивица съсирена кръв, а раната сякаш забиваше метални нокти в плътта му.

Но най-вече го спря гордостта.

Очите му потъмняла като градоносни облаци. Този път ще, я остави да се оправя сама! Стига я е спасявал от собствената й твърдоглавост!

Докато стоеше все така неподвижен и загледан и линията на джунглата, над главите им закръжи лешояд с широко разперени криле, носен от въздушното течение. Плантаторът дълго премисля вероятността цялата тази сцена предварително да е била уговорена и този скандал да й даде възможност да предаде някакво съобщение на скритите наемници на Ръксли.

Наложи си да отхвърли тази идея. Барет наистина бе загубила паметта си и той се бе убедил вече в това. Дори и да не беше така, той не можеше да си представи, че жена, горда и независима като нея, е способна подло да го предаде.

„Глупак! — надсмя се вътрешният му глас. — Проклет глупак! Ами ако грешиш!

Нищо не знаеш за нея в крайна сметка. Тя може да е способна на жестокост, която дори не можеш да си представиш. Може би именно тези потиснати смътни спомени за жестокост и коварство я движат, когато става от леглото нощем, цялата трепереща, жертва ни собствения си сън.“

Някъде сред зеленината се мярна русата й плитка, докато тя се провираше между дърветата.

Той не повярва и на тези мисли. Огненият й нрав и вродената й твърдоглавост бяха просто несъвместими с жестокост и коварство.

„Внимавай, старче!“ — Пейгън се усмихна кисело, когато си спомни как баща му често повтаряше, че няма никаква полза от това умът ти да е между краката. — „Разбира се, ти я желаеш, но това не бива да ти затваря очите пред възможността тя да бъде опасна за теб!“

Несъзнателно вдигна ръка и попипа засъхналата кръв по бузата си. Очите му отново станаха сурови.

Сега ще я остави сама да се оправя, щом е толкова безразсъдна. Един час в джунглата сигурно ще поохлади буйния й темперамент!

След като взе това решение, Пейгън се обърна и закрачи към мястото, където щяха да лагеруват.

* * *

Барет вървеше, без да вижда нищо пред себе си, отмяташе клони и лиани, които я шибаха по лицето. Сигурна беше, че Пейгън ще я догони. Сълзи на гняв и обида капеха по лицето й, докато се препъваше в коренища и камънаци. Въпреки това успяваше да се задържи и продължаваше напред все така настървено.

Зад нея съборените при движението й камъни се търкаляха шумно надолу по склона и накрая спираха с глух тътен, сякаш бяха надеждите й, разбити на парчета Сякаш й казваха: „Забрави го! Забрави надеждата! Единственото, на което можеш да разчиташ, си ти самата!“

От очите й бликаха сълзи и замрежваха погледа й. Тя отново се спъна и удари коляното си в острия ръб на една скала. Прониза я изгаряща болка, която от крака плъзна по цялото й тяло, но Барет само стисна зъби и продължи.

Нямаше да спре. Нямаше дори да се обърне и да погледне назад. В момента предпочиташе да се изправи пред преследващ я леопард, отколкото пред подигравателната физиономия на Сент Сир.

Вече бе достигнала бамбуковата горичка на върха на възвишението. Дишането й стана по-равномерно. Беше изненадана, че се е изкачила чак дотук, без да усети как я сграбчват железните му пръсти. Може би се бе отказал все пак от нея. Или замисляше някакво жестоко отмъщение. Тя ядосано отметна плитката на гърба си и изпъди ужасния англичанин от мислите си. Ако искаше, щеше да я догони. Нямаше смисъл да се тревожи за това.

Достигнала до върха, Барет огледа тясната гориста долина, която се простираше пред нея. От трите й страни се извисяваха стръмни склонове. Дъното на долината бе покрито с гъсто оплетени евкалиптови и сандалови дървета. По-нататък се виждаше поток, който лъкатушеше като голяма сребърна змия. Вдигна очи и видя бляскава завеса, която се разстилаше по отвесната гранитна скала.

Продължи да съзерцава удивена прелестта на гледката, която се откриваше пред нея. Дори оттук се чуваше приглушения шум на водопада.

Този звук я привлече неудържимо.

Без да се замисли, Барет хукна нататък към това прекрасно малко езерце под водопада, оградено от буйна растителност. Прозрачната лазурна вода проблясваше в розово и златисто под лъчите на залязващото слънце. От играта на светлината и цветовете се раждаха искри, сякаш във водата бяха потопени скъпоценни камъни. По повърхността се полюшваха водни лилии, а снежнобелите им цветове грееха в средата на тъмнозелените, овални като огромни тепсии, листа.

Водопадът изсипваше пенливия си поток в отсрещния край на езерцето. Брегът бе обрасъл с буйни тропически храсти, чиито пурпурни листа падаха от вятъра във водата като червен дъжд. В изобилието от багри се преплитаха рози-обички, наситеночервени делфиниуми, орхидеи с блед прасковен цвят и назъбени като корали рододендрони, които се виеха нагоре по гранитния отвес.

Богатството от цветове и звуци замая Барет, потопи я в огнената си красота, завладя я с неудържимата си екзотична магия. Докато гледаше в захлас, едно синьо рибарче с пурпурночервена качулка се стрелна надолу и се плъзна с бръснещ полет ниско над водата.

Рай, каза си тя.

Езически рай. Рай на Пейгън19. Тя се почувства странно успокоена. Водата блестеше с отраженията на багрите. Сякаш наистина в дълбините й имаше скъпоценни камъни. Тя знаеше, че това е игри на светлината, но все пак беше безкрайно красиво.

Като измърмори под нос няколко ругатни по адрес на Сент Сир и следващите му шест поколения, Барет седна на един гладък камък, събу ботушите си и ги пусна по течението. След няколко секунди по водата се понесе и ризата й. Преди да потъне, тя задълго остана издута като платно над лазурната повърхност.

Неочаквано мястото я накара да се почувства напрегната, но тя потисна безпокойството си и се захвана с панделките на долната си риза. Но след миг благоразумието й надделя, за да охлади горещите изблици на гнева й. Бавно завърза отново сатенените панделки. Не можа обаче да устои на изкушението на сребристата прохлада. Може би щяха да минат дни, преди да се изкъпе отново. Нагази до шия във водата, както беше с бричовете и долната риза.

Първо усети как водата я обгръща в меката си като коприна прегръдка, как гали почти зарасналите рани по гърба й. По повърхността се носеха разпилени пурпурни листа и нежни цветове на орхидеи. Те се събраха около врата и гърдите й, докато сякаш я хванаха в мрежата си.

Красотата сякаш я изпълни и я завладя. Барет почувства, че гневът и раздразнението я напускат и на тяхно място остава едва доловимото усещане за пустота. Тя въздъхна и притвори очи, като се отпусна напълно във водата и се остави в плен на хармонията, която я заобикаляше.

Някъде от долината долетя остър еленски рев. Почти веднага след него — друг непознат звук.

Сякаш в огромно гърло изсипваха вода. Приличаше на ръмжене.

По гърба й полазиха трънки на страх. Косъмчетата на врата й настръхнаха. Звукът се повтори, този път по-дълбок и по-отчетлив.

Човек не можеше да издаде такъв звук. Беше ръмжене на животно, свирепо и великолепно.

Барет се потопи по-дълбоко, така че над водата останаха само очите й. Точно в този момент тя зърна за първи път натрапника, който наруши спокойствието на блажения й рай.

Движеше се безшумно покрай зелената стена на дърветата. С походка, която изразяваше цялото му величие и блясък. Лъскавата козина беше нашарена с черни ивици. Очите зорко оглеждаха малкото езеро.

Ужас стегна гърлото й.

Тигър. Бял тигър.

В момента, в който го осъзна, сякаш я прониза мълния. Милостиви Боже, значи Пейгън не беше лъгал