Рубинът

камъка, докато те се разкървавиха.

Водата до него бълбукаше и проблясваше, но той не забелязваше нищо, погълнат от болката си.

Вятърът надипли малки вълни по сребристата повърхност на езерото. Една от тях стигна и се разби в краката му.

— П-пейгън… — беше едва доловимо стенание. Той се обърна обезумял. Дали не сънуваше…

— Аз съм… аз съм тук… — този път гласът беше по-ясен. Изпод един лист на водна лилия се показа златиста коса.

— Милостиви и всемогъщи Боже! — сякаш канара се свлече от плещите му и изтерзаното му лице леко се отпусна.

Барет бавно се изправи между тръстиките и водните лилии в средата на езерото. Лицето й беше бяло като цветовете, които бяха окичени по главата и рамене те й.

— Meri jaan! — прошепна Пейгън.

— Той дали… той… — с мъка проговори тя. Очите й бяха обезумели от ужас.

— Заминал е! А аз… помислих, че те е разкъсал!

Тя стрелна с поглед окървавената риза, която той все още стискаше до гърдите си. Видя изтерзаното му лице, стиснатите челюсти, празните му очи.

На пресекулки си пое дъх и едва запазвайки равновесие, стъпи на крака. Коленете й все още се огъваха.

— Син… — след първата сричка гърлото му се стегна и той опита отново: — Синамон! — това беше дрезгаво ръмжене, грубо като заповедите, които Тигъра произнасяше.

Като насън Барет закрачи през водата, без да обръща внимание на това, че тънката й долна риза е прилепнала до тялото й. Единственото, за което мечтаеше сега, беше той — лицето му, ръцете му, горещото му мускулесто тяло. Все още замаяна, тя гледаше дългите пръсти, които стискаха накъсаната риза. Поиска за миг те да се заровят в косата й, да погалят голата й плът.

Изведнъж реши, че поне още веднъж ще го изпита.

Спря до брега.

— Аз… откъснах едно тръстиково стъбло и дишах през него. Наблизо бяха лилиите и аз се скрих между тях, когато тигърът се върна, за да се изкъпе под водопада.

Внезапно слабите й рамене се разтресоха и от пресиленото й спокойствие не остана следа.

— О, Боже! Пейгън… — от побелелите й устни се откъсна ридание. — Аз почти… той за съвсем малко…

Тя започна да трепери от студ. Толкова й бе студено! Обгърна с ръце гърдите си, за да се стопли поне малко. Разтърсваха я ледени тръпки.

Олюля се и след секунда беше подхваната през кръста от здравите му ръце. Лицето му беше станало мрачно и сурово, когато я притегли към себе си.

— Нима изгаряш от нетърпение да избягаш от мен, Angrezi? Или пък искаш да умреш млада?

— Аз… не искам да умра! — тя сковано се отдръпна от него, изтегли ризата си от ръцете му и се наметна с нея.

Изведнъж осъзна колко тихо е край езерото и че те са сами сред дивото великолепие на това място. Че тя е примамващо разголена. Освободено от ужаса, тялото й запулсира от живот. Внезапно топлина заля крайниците й и порумени страните й. Усети гърдите си да наежват и зърната им се втвърдиха под ризата. Опита да се закопчае с треперещи пръсти, но ръцете не я слушаха. Не успяваше да контролира движенията си. Погледна надолу и като в мъгла видя, че ризата й е цялата в кръв и раздрана от острите като бръснач нокти на голямата котка.

— Тигърът сигурно е оставил за малко плячката си, за да провери ризата ти. Това може да обясни… — Пейгън спря и се прокашля, преди да продължи: — Ако се съди по оставената диря, жертвата му е била елен. Имала си дяволски късмет, че не е бил гладен!

Думите му не я успокоиха. Напротив, изведнъж пред очите й остана само кръвта. Където и да погледнеше, имаше само кръв. Почувства се мръсна и лепкава. Изстена и обърна глава, за да скрие сълзите си.

Пейгън мълчаливо започна да разкопчава ризата си.

— Дай ми това!

Барет се извърна и го погледна, без да разбира.

— Ризата ти, свали я! Цялата е в кръв. И е толкова разкъсана, че с нея си по-скоро гола, отколкото облечена. Ще ти дам моята.

При тези бързи и сухи заповеди тя само премигна и поклати глава. Мъчеше се да сложи ред в хаоса, кон то бушуваше в главата й.

— Не искам ризата ти! Не искам нищо от тебе! — тя не можеше да си обясни защо се нахвърли върху него. Ясно й беше, че това, което казва, е смислено. Но точно този смисъл не виждаше сега, когато се беше разминала на косъм от смъртта.

— Веднага, Angrezi!

— Махай се!

— Проклета твърдоглава жена! — Пейгън я сграбчи за раменете. — Няма да те убеждавам, Синамон Свали я или ще я сваля аз!

Все още бледа, тя го гледаше безмълвна и яростна. Мразеше този мъж, мразеше това красиво, но смъртоносно място. Най-много мразеше себе си, защо беше неспособна да си спомни дори един-единствен факт от миналото си, който да й помогне да избяга и да намери пътя към дома.

Към дома? Тя може би никога няма да се върне там, където до оградите от жив плет като войници бяха строени липи.

Този образ блесна като светкавица в съзнанието й и я ослепи. Но не успя да ги види по-ясно, защото картината почти мигновено изчезна.

Пръстите й отново затрепериха. „Милостиви Боже, ще стана ли отново нормално човешко същество? Още колко време ще мине?“

Треперенето се засили. Барет стисна юмруци в желанието си да го скрие.

— Добре тогава! Щом така искаш… — в следващия момент Пейгън здраво хвана яката и раздра на две и без това разкъсаната риза. Синьо-зелените й очи святкаха, когато викна извън себе си:

— Проклет да си, Пейгън!

Тъмните му вежди се сключиха.

— Малко е късничко за благоприличие, нали, Синамон?

Лицето й се изчерви от гняв:

— Варварин! Можеш да се правиш на тираничен съблазнител пред любовниците си в Уиндхевън колкото си искаш, но пред мен това няма да мине, разбра ли?

Той дълбоко въздъхна. Против волята си сведе поглед към гладката й като коприна кожа, по която все още сребрееха капчици вода. На едното й зърно, изпъкнало под бельото, се бе събрала едра капка, която всеки момент щеше да се отрони. Желанието го завладя за секунди и бясно забумтя във вените му. По лицето му като сянка премина някакво чувство — грубо и жестоко.

— Варварин? Може би съм такъв, Angrezi — в гласа му прозвуча насмешка към самия него. Бавно вдигна погледа си нагоре към пламналите й страни и блестящите й очи. — Боже, колко си красива!

Думите сами се отрониха от езика му, каза ги някак настойчиво, като оскърбление. След това почти изръмжа:

— В името на небето, кога най-после ще ме оставиш на мира?

Бузите, й станаха алени. Неочаквано я заля слабост.

— Когато… когато пожелаеш, Пейгън. Или трябва да кажа виконт Сент Сир? — след което гърлено се засмя. — Остави ме да си тръгна и повече няма да ти преча, обещавам!

Пръстите му стиснаха раменете й.

— Вярваш ли си? Да не мислиш, че всичко е въпрос на разстояние или възможност? — един мускул заигра върху скулата му. — Боже, колко бих искал да беше! Но от момента, в който