извисяваха над тях.
— Повече от просто е. Денят, в който аз престана бъда силен, е денят, в който загивам, заедно с всички, които разчитат на мен.
Барет остана безмълвна доста дълго. Очите й бяха като огледало на вътрешната борба на чувствата й, но тя се помъчи да скрие това. Пейгън трепна. По дяволите той не искаше състраданието й. Нищо не искаше от тази жена! Поне се опитваше да повярва сам в това.
Но основната причина да копнее за бързото си възстановяване, беше друга. След всеки изминал час разбираше все по-ясно, че не иска нищо друго, освен да бъде близо до нея, да се допира до бедрата й, до ръцете й до нежното й тяло.
Искаше го, въпреки че това желание го разкъсва.
Все така мълчаливо той продължи да се бори с от казващата да му се подчини риза.
В следващия момент изящни пръсти хванаха ръкава нахлузиха го на ръката му и внимателно оправих, превръзката. Безмълвните секунди се превърнаха в блажена вечност. Пейгън се опита да не обръща внимание на пламъците, където лумваха по местата, докоснати от пръстите й.
Най-накрая тя свърши. Той сведе глава и се захвана с копчетата с лявата си ръка.
Едно след друго те му се изплъзваха.
Барет отстрани пръстите му, без да каже дума. Бузите й пламтяха, докато закопча първото, без да отмества погледа си от гърдите му.
— Мога и сам, моето момиче! — процеди грубо Пейгън, който се мъчеше да не обръща внимание на докосването й което беше и мъчително, и благодатно.
— Знам че можеш. Но поне един път не трябва да го правиш сам — след което и второто копче отиде на мястото си, а после и третото.
Ръцете й, леки като крила на птица, пърхаха по гърдите му и всяко тяхно докосване го разпалваше по- силно. Стигнаха до долу, за да придърпат и съберат пешовете на ризата и това вече беше повече, отколкото можеше да понесе. Изящните й пръсти хванаха отметнатите предници. Дъхът му спря, той затвори очи и просто зачака мъчителната агония да достигне връхната си точка.
Само след няколко бесни удара на сърцето му това стана.
Ръцете й закопчаха и най-долните копчета, като неволно докосваха пулсиращите му слабини. Пейгън яростно стисна зъби, сякаш това можеше да удържи напиращите една след друга вълни на желанието.
—
Зад произнесените на глас думи се криеше истината — той я искаше. Веднага. Утре. На следващия ден. И в дните по-нататък.
Искаше я под себе си — гола, влажна, дръзка, смееща се, замаяна от любов. Искаше нейната страст, искаше да го докосва с цялото многообразие на непозволения допир, докато той прави същото с нея.
Мили Боже, просто умираше от това желание!
Деверил Пейгън обаче беше човек, който бе научил що е сила още от юноша. Уроците, които бе възприел, преметнат през коляното на баща си, бяха доста болезнени. Оказаха се обаче много ценни, защото в течение на изпълнения му с изненади живот, често подложен на жестокост и мъки, единствен спътник му бе останала силата.
Сега отново се облегна на нея, сякаш постави върху себе си невидима броня.
Принуди се да направи крачка встрани от Барет, въпреки че това беше най-трудното нещо, което бе правил някога. Знаеше обаче, че ако я докосне, болката и мъчението само ще се увеличат. Ако не веднага, то със сигурност по-късно.
Не, мечтата си оставаше точката, до която Пейгън можеше да достигне но пътя към притежаването на жена като тази.
— Пропуснах да посоча още една причина — каза той с безизразно лице. — Седни и ще ти разкажа.
Тя го изгледа втренчено, цялата й фигура излъчваше предизвикателство.
— Поне веднъж направи онова, което ти казвам!
Тъмните сенки, които играеха по лицето му, я накараха да се подчини. Тя седна вдървено на ръба на леглото си.
— Погледни си краката.
Барет сведе поглед и се ужаси. Дъхът й секна. Видя, че стъпалата й са покрити с полепнала пръст, стръкчета суха трева и листа.
Очите му гледаха сурово, в погледа му имаше още нещо, което много приличаше на съжаление.
— Ти отново ходи на сън, Синамон. Чух те след като излезе и отпусна покривалото. Беше се запътила надолу по стръмното, когато те настигнах. Само още няколко минути и…
Нямаше смисъл да довършва.
Барет се разтрепери. Как беше възможно изобщо да не контролира действията си? Да не помни нищо от тези нощни пътешествия? И какво ли щеше да стане, ако Пейгън не я беше последвал?
Почувства се болезнено уязвима, като чужденка, хваната в капана на един непознат и жесток свят. Очи те й станаха с цвета на развълнувано море, когато вдигна поглед към здраво стиснатите му челюсти, към непоклатимата стена на раменете му. Изведнъж изпита лудото желание да се отпусне, да забрави всичко с изключение на този момент и мъжа пред себе си, и да по търси опора в това бронзово, мускулесто тяло.
Да се скрие в уютното убежище, което знаеше, че ще намери в него.
Почти веднага обаче, другата половина от съществото й се разбунтува — някакво неподозирано, стаило се дълбоко в съзнанието й дяволче. Въпреки желанието тя рязко отхвърли тези съблазнителни мисли.
— О, нямало е нужда да се притесняваш заради мен. Аз ще се оправя, Деверил Пейгън, уверявам те! По скоро сняг ще завали в ада, отколкото да поискам помощта ти за каквото й да било.
Той не искаше да допусне да го нарани с думите си, но не успя. Разгневен напъха ризата в бричовете си, а болката при това движение лицето му се изкриви в гримаса.
Тръгна към изхода и спря точно преди да излезе, загледан в планинските склонове отсреща, загледан в планинските склонове отсреща.
— Смели думи,
Вече три часа се изкачваха. Въздухът ставаше все по-хладен. Барет с мъка се сдържаше да не гледа към предния слон, където Пейгън и Нихал обсъждаха нещо и жестикулираха над една карта от доста време.
Сега тя делеше носилката с Мита, чиито тъмни очи бяха необичайно тревожни. Тя насила говореше за местността, през която минаваха и за различните растения. И Барет разбра, че прислужничката се насилва да говори за всичко друго, само не за това, което наистина я вълнува.
Мъжът, който беше с Нихал. Мъжът, когото тя обичаше.
След няколко минути Пейгън слезе на земята и закрачи редом, въпреки възраженията на Нихал и Мита. Походката му беше несигурна, но той все пак се справяше.
Барет пак се опита да не гледа към измъченото му лице, към твърдо изправените рамене, които не позволяваха на болката да ги победи. Напразно. Усети как гърлото й се стяга и рязко извърна глада. Дяволите да го вземат! Какво я засягаше как се чувства той?
Знаеше обаче много добре. С всяка отброена секунда сърцето й нашепваше защо я засяга. А на следващата кипналата й кръв и копнеещата кожа повтаряха като ехо отговора.
Деверил Пейгън вече беше станал част от нея, преживените опасности и болки, които бяха споделяли, ги бяха свързали неразривно. Тя го носеше в себе си, независимо дали той бе до нея или не. Това усещане беше по-остро и пронизващо, отколкото ухапването на змия.
Може би обяснението се коренеше в това, че той е мъж с богато на приключения минало, а тя е жена почти без минало. И събрани заедно, сметката се изравняваше и превръщаше слабостта на всеки поотделно в една обща сила.
Но за тях никога не можеше да има „заедно“. Със или без спомени — Барет го знаеше със
