Рубинът

тогава на брега!

Коленете й се подкосиха и тя едва не изкрещя. Безпомощно се заоглежда на всички встрани, търсейки път за спасение.

Нямаше. Голямата котка беше до самия водопад. Вдигна едната си лапа и започна да си играе със сребристата водна струя с грация, която на пръв поглед изглеждаше несъвместима с това огромно тяло. Тихо заръмжа, когато пръските се посипаха по муцуната й.

Сърцето на Барет щеше да се пръсне. Някъде високо прелетя орел, който нададе пронизителен крясък. Ушите на тигъра моментално се наостриха. Той се прилепи към земята, готов за скок, докато оглеждаше царството си.

Барет застина напълно неподвижна. Не дишаше, дори и не помисляше да диша.

Светлите леденостудени очи огледаха всичко наоколо.

След това звярът се изправи. Опашката му се размаха. Беше се наситил на забавлението с водните струи. Тръгна по брега.

Направо към нея.

* * *

Решението на Пейгън беше окончателно. Окончателно и безвъзвратно.

И продължи цели три минути.

Както бе застанал до Нихал, той се обърна, за да огледа гъстата зеленина по склона.

По дяволите, тази жена не си ли даваше сметка за риска, който поема? Това тук не беше Оксфорд стрийт. Не че Лондон не криеше опасност, но все пак…

Пейгън стисна здраво челюстите си, докато зорко се взираше нагоре. Нахлупи шапката си, изръмжа пи каква заповед на Нихал, който му подхвърли една от пушките. Пейгън я преметна през рамо и тръгна по следите на Барет. Крачеше бързо. Все по-бързо.

Няколко минути по-късно чу първото ниско изръмжаване. Той вече тичаше и се проклинаше заради глупостта си.

35.

Ревът раздра долината, спадна до ръмжене и отново се извиси в мощен тътен.

Пейгън се провираше и се блъскаше в храсталаците по посока на смразяващите кръвта звуци. Спомни си, че там някъде има езеро. Точно на такива места ходеха тигрите да си играят във водата и да се къпят. Бяха капризни и взискателни зверове, които се миеха по няколко пъти след като убият жертвата си.

Лицето му пребледня при тази мисъл. Вече го измъчваха черни угризения. Шумно чупеше клоните и ги отмяташе встрани, докато се провираше през гъсталака. Ако голямата котка чакаше, Пейгън вече я бе уведомил, че идва. Това поне можеше да отвлече за малко вниманието на звяра от жертвата, която явно преследваше.

Пейгън горещо се замоли това да не е Барет.

Изкачи върха на възвишението и се втурна през гъстата бамбукова горичка. Очите му пробягаха по долината, разкрила се пред очите му. Езерото беше точно там, където си спомняше. Водата проблясваше зад плътната стена от растителност. Той затича с насочена пушка, готов да стреля.

Но езерото беше пусто. Отчайващо пусто.

Обърна се и огледа близката редица евкалиптови дървета за някакво движение.

Нищо.

Тя може би бе избягала. Може би бе стигнала до другия край на долината и сега се катери по отсрещния хълм.

Няколко напрегнати секунди Пейгън остана неподвижен, изучавайки обстановката. След като не забеляза голямата котка ниско приведена някъде наоколо, той наближи езерото. Тогава видя следите, които идваха откъм отсрещните дървета към брега. Страхът обърна вътрешностите му. Изтича към следите и се наведе да разгледа влажната песъчлива почва.

Значи това наистина е бил тигър! Не е бил само плод на трескавите му кошмари от маларията. Звярът сигурно е избягал от преминаващ кораб, който е идвал от Мадрас или Керала, защото в Цейлон тигри нямаше. Пресните следи бяха категорично от тигър. Ако се съдеше по големината им, това беше огромен мъжкар.

Пейгън бе ходил на лов за тигри само един-единствен път. В Северна Индия, където имаше малки каменни басейни. Те привличаха тигрите да се къпят, за да се спасяват от изгарящата жега.

Цели три дни беше преследвал през сухата кафява слонска трева голям мъжки екземпляр, който тежеше шестотин фунта. Накрая го бе приклещил в едно скалисто място, откъдето не можеше да избяга, и го бе прострелял право между очите. После се бе заклел прел себе си никога повече да не убива такова великолепно творение на природата, освен при самоотбрана.

Сега, докато гледаше втренчено големите отпечатъци, Пейгън усети как страхът го сковава. Той не се страхуваше за себе си, а за неопитната жена, която бе оставил да избяга сама. Не биваше обаче да губи нито секунда. Тигърът явно се спотайваше някъде наблизо.

Ругаейки под носа си, той се насочи към водата. Не беше направил и десет крачки, когато видя върху земята смачканата бяла риза. Само че сега тя вече не беше бяла, нито дори изцапана с кал. Яката и предниците бяха напоени с кръв.

Гледката го блъсна като куршум. Той залитна, без да откъсва очи от разкъсаната окървавена дреха.

Дрехата на Барет.

Мигновено си я представи, както я бе видял преди час. Раменете й изправени от гордост и гняв, бягаща от него, от подлата му измама. А след това сякаш видя двете грамадни лапи да раздират гърдите й, а кръвта да блика на горещи тъмночервени тласъци.

— Барет! — викът му беше дрезгав и сподавен, пронизан от безкрайна болка и отчаяние. Но някакво предчувствие му нашепваше, че е закъснял.

Той продължаваше да се взира с невиждащи очи в следата, която тръгваше от брега. Широка просека, оставена при влаченето на жертвата. Тигърът явно я бе замъкнал на по-закрито място, за да я погълне на спокойствие.

Ръцете му започнаха да треперят и за малко той не изпусна пушката. С усилие стисна пръсти. Вдигна ризата на Барет и отчаяно я притисна към гърдите си.

Платът беше мокър и студен. Не беше запазил никаква топлина от тялото й.

— Не-е-е! — това беше див рев на разярен хищник към друг. Изконното предизвикателство по законите на джунглата — един мъжкар призоваваше на двубой противника си. Звукът раздра тишината над езерото като пушечен изстрел. Елените и маймуните отдавна се бяха скрили и сигурно чакаха тръпнейки от ужас. Само водата се плискаше някак жестоко безгрижно.

Сърцето му биеше до полуда.

— Мили Боже, не може да бъде! — зарови крака в мекия пясък, мъчейки се да остане прав под смазващата тежест на адската болка. Все така притиснал окървавената риза към гърдите си, той вдигна очи към безоблачното небе, сякаш търсеше отговор от природата.

Но тя остана мълчалива, както винаги. И както винаги, пазеше своите тайни.

Тогава го обзе сляпа ярост, която избухна от дъното на душата му и го заля като неудържим порой. И се надигаше все по-високо, докато почти го задуши, защото силата на тази ярост бе насочена към него самия.

С безумни и мътни очи Пейгън се обърна, за да види накъде водят следите. Само на няколко ярда от брега те отново се появяваха. Там голямата котка беше спирала до един камък, а после се бе отправила нагоре по хълма. Зад нея бе останала широка бразда. Земята беше напоена с кръв.

Разтърсван от мъка, Пейгън разбра, че наистина бе закъснял.

Догади му се. След жестоко усилие се сдържа да не се свлече на колене и да изхвърли съдържанието от стомаха си. Заотстъпва назад, докато не се блъсна в една скала. Посегна и заби безчувствените си пръсти в