Рубинът

те видях на брега, знаех, че ще стане точно така! Че ти ще си тази, която… — ругатня замени онова, което за малко не се изпусна да каже.

Лицето му стана твърдо и непроницаемо като маска.

Барет се намръщи.

— Тази, която какво?

Очите му се насочиха към ръцете, обгърнали гърдите, после надолу към стройните й крака, плътно очертани от прилепналите мокри бричове. Погледът му беше горещ като вятъра kachchan, но тя потрепери под него и още по-силно притисна ръце към гърдите си.

Смътно осъзна, че ръцете му я държаха, но вече не се впиваха като железни клещи в раменете й. Можеше да се дръпне, но не го направи. Изгаряше от желание да чуе отговора й.

Когато най-сетне Пейгън проговори, гласът му беше толкова дрезгав, сякаш в гърлото му стържеше пи

— Човекът, когато Ръксли очакваше и търсеше през всичките тези години. Този, който… да пробие през всичките ми защитни стени, да превземе разума ми — тук той спря. В очите му проблясваха сребърни искри като звезди върху непрогледно нощно небе. — Ти си този човек, Синамон, жената, която най-сетне постигна онова, което Ръксли и всички други не успяха. Можеш да се гордееш! Ти си победителката!

36.

Дрезгавият му глас сякаш напълно отрезви Барет и най-сетне я накара да побегне. Самият той говореше с огромно непреодолимо желание, което всеки момент щяло да избухне, за мъка и блаженство, за един свят от усещания, които надхвърляли и най-смелите й представи.

Този глас беше опасен като смъртта — съблазнителен и разпалващ мечти, каквито не бе имала досега.

Тя се обърна, устремно нагази в езерото и тръгна към другия край, откъдето нагоре към скалите се виеше пътека.

Страхуваше се от Пейгън, страхуваше се от тигъра. Най-много се страхуваше от себе си. От слабостта, която я обземаше при най-лекото му докосване.

В погледа му бе прочела, че е избягала от един хищник, за да попадне на друг, който беше много по- безпощаден.

С разтуптяно сърце се запрепъва в стъблата на лотосите и тръстиките. Не мислеше къде отива или какво ще прави, ако тигърът се върне. Единствената й грижа беше да увеличи колкото се може разстоянието между нея и англичанина с очи като оникси.

Почти по средата на езерото, където водата достигаше до кръста й, Барет загуби равновесие и падна. Спънала се бе от един подводен корен, който се уви около глезена й. Успя да се освободи с бясно ритане и се подаде на повърхността. Само след миг, отмерен от удар на сърцето й, тя усети, че силни ръце я сграбчват и изкрещя.

— Не бягай от мен, Angrezi! Още ли не си разбрала, че не можеш да избягаш?

— Мога да избягам! — Тя започна да рита, за да се отскубне, но пръстите му бяха като от стомана. В борбата тя отново изгуби равновесие и отново бухна във Юдата. Когато той я измъкна, от нея започнаха да хвърчат пръски.

— Дявол да те вземе, Пейгън! П-пусни ме!

— Обещай, че няма пак да хукнеш нанякъде, и ще те пусна!

— Никога! — изстреля тя и продължи напразните си усилия.

— Преди малко не трябваше да бягаш. Много глупаво постъпи. — Преди да продължи, леко я придърпа към себе си. — Но и аз бях голям глупак, че те оставих.

— Ти ме излъга! Накара ме да повярвам… — без предупреждение тя го изрита с всичка сила в лакътя. Пръстите му обаче стискаха все така здраво.

— Това не беше лъжа, Angrezi. Аз просто те оставих да вярваш в онова, което ти се искаше.

— Това беше лъжа, независимо как го обясняваш! Ти знаеше много добре!

Очите му станаха ледено студени, докато ръцете му се плъзнаха надолу, за да я приближат до него.

— Аз възнамерявах да ти кажа. Някак си обаче… все не намирах подходящ момент.

Барет яростно се замята и заудря, докато водните растения наоколо се превърнаха в зелена каша. Някъде високо от скалите се чу писък на паун, който бе подет от шумно стадо маймуни по върховете на дърветата.

— Така ли? Не, аз прекрасно знам, че причината не е била тази! На теб ти доставя такова удоволствие да ме мамиш и да ми се подиграваш! — след което тя заби нокти в ръцете му и започна бясно да се извива.

Без никакъв резултат. Той вече беше много по-близо, здраво стиснал коляното и бедрото й. Погледът му я накара да потрепери.

От страх, си каза наум.

Знаеше, че това е лъжа.

— Откакто се сблъсках с теб на брега, Синамон, изпитах много неща, но никога и удоволствието да те мамя — докато говореше, той все повече я притискаше към себе си.

— Копеле! — тя избра обидата, която щеше да го разгневи най-много, думата, която веднъж го бе докарала до сляпа ярост. Знаеше, че ако го вбеси по същия начин, той може би щеше да отпусне за малко железни те клещи на пръстите си и да има шанса да избяга. Тя отново запрати в лицето му мръсната дума: — Копеле! Проклето лъжливо копеле! Това си ти! Нищо друго не правиш освен да ме лъжеш от първия миг, в който се срещнахме. Да не мислиш, че изобщо ще повярвам на каквото и да било, което сега ми казваш?

Лицето му бе застинала маска, зад която очите му прозираха като две цепки.

— Не ме предизвиквай, Angrezi! Ако наистина съм варварин, това никак няма да ти хареса.

— Нищо в теб не може да ми хареса! Нищо от тази забравена от Бога страна! Пусни ме, кучи сине! Чакал!

Тя почувства как едната му ръка беше стигнала до хълбока й, а другата се бе вкопчила в бедрото. Всеки момент щеше да бъде хваната толкова здраво, че да не можеше и да помисли да бяга. Обезумяла се замята. Едно от копчетата на бричовете й се откъсна, всеки момент щеше да го последва и второто. Осъзна, че няма време за губене. Успя да се извърти и внезапно го ритна. Ритникът й попадна върху раненото му рамо. Дъхът му рязко спря.

Тя беше свободна!

Зацапа странично и се устреми към отсрещния бряг. Зад нея се чуха ругатните на Пейгън, който се бе превил от силната болка. Тя беше забравила за раната му в цялата тази бъркотия. Видя го, че притиска ръка върху превръзката, която бързо почервеняваше.

Лицето й побеля. Беше отвратена от себе си. В какво свирепо същество се бе превърнала тук! Но беше твърде късно за разкаяние, за връщане назад. Продължи слепешката напред. По лицето й полепнаха паднали цветове и пясък.

Тогава усети, че излиза на плитко. Почти стигна! Пръстите й докоснаха студената скала. Зад нея Пейгън вбесен ругаеше.

— Ти ме риташ твърде често, Angrezi! За Бога, аз… — разтърси го мъчителна кашлица. — Аз… о-о-о… ще ми платиш за това!

Барет отметна полепналата по лицето й коса и със залитане се закатери по естествените стъпала в скалата които водеха нагоре към водопада. Сърцето й биеше толкова лудо, че не чу плясъка на водата зад себе си, а после шума от свличащи се камъчета.

Този път Пейгън не рискува. Той я сграбчи здраво я повлече към една ниша в скалата, затулена с