Рубинът

висящите клони на пълзящите растения.

— Дивак! Пусни ме! — Барет се замята и започна да рита, но ударите й попадаха в празно пространство.

— Ти… ще съжаляваш за това, Деверил Пейгън! О, как ще съжаляваш!

— Аз вече съжалявам, Синамон! — изръмжа той. — Но миналото е минало. Сега възнамерявам да направя онова, което не направих тогава на брега.

Тя пребледня.

— Не можеш! Няма… да го направиш!

Беше мечтала обаче за него, да гледа тялото му, да изпита най-голямата му близост. Но в мечтите й желанието беше пълно, дълбоко, неназовимо, съкровено, истинско. Сега, осъзнала яростта, която бушуваше гърдите му и ужасната перспектива да бъде грубо обладана, Барет наистина се изплаши.

— Ти… няма да посмееш! — думите и прозвучаха като ридание.

— О, и още как! — мрачно отговори той. — Трябваше да го направя много по-рано. Тогава може би… — но не довърши думите си.

Бяха на няколко фута от водопада. Телата им — покрити със сребрист воден прах. Минаха под един увиснал грозд пурпурни цветове, които се орониха и посипаха косата й.

Сърцето и тръпнеше от страх и от нещо странно и парещо студено. Нещо безразсъдно и лудо, което черпеше сила от неговата жестокост.

— Недей… недей да правиш това, Пейгън! — Тя опита да скрие издайническата нотка на страх в гласа си, но не успя.

Той само промърмори нещо на хинди. По отвесната скала зад висящите растения се стичаха водни струи, а пред тях — каменна плоча, обрасла с мъх и папрат, която сякаш създадено от природата ложе.

— Не, Пейгън! — викна задъхана тя, когато вече нямаше никакви съмнения за намеренията му.

Той не й отговори, само я побутна по-навътре като се озоваха в сянката на този полутъмен будоар, нето му бе станало затворено и съвсем безизразно. Принуди я да седне върху гранитната плоча и прикова китките й назад до скалата.

Очите му бяха зорки и безмилостни — очи на хищник, надвесен над жертвата си.

Барет се въртеше и се бореше, но той я притисна към скалата зад нея, като вклини бедрото си между краката й.

Под тях водата се изливаше като хладно кадифе. Тя нямаше да се моли, по дяволите! И да губи, и да печели, тя никога не се молеше! Още повече пък сега!

Внезапно я прониза спомен. Глас, който й заповядва да се помоли, който я заплашва с болка, с още болка, ако не го направи.

Започна да диша бързо и задъхано. Чу приглушена псувня и после шум от изплющяване по гола плът.

Нейната плът, която сякаш се раздра от силата на бесния удар. Камшикът падаше отново и отново, докато накрая тя чу собствения си висок, нечовешки вик. Болката избухна.

После, толкова мигновено, както се бе появило, видението изчезна.

Пейгън забеляза, че тя преглъща с мъка и се бори със страха. У него нахлу болезнено усещане, което го разтърси целия.

Но не можеше да се върне назад. Твърде много безсънни нощи бе изгарял от огъня в кръвта си и твърде много утрини бе посрещал на ръба на обезумяването. Трябваше да сложи край. Сега. Той чувстваше, че има нещо повече, много повече, което тя не му беше казала. Неща, които не можеше може би да си спомни, които дори може би не знаеше. Ако беше прав…

Той плътно притисна нарасналата си мъжественост към нейната мека женствена вдлъбнатина. Прекрасно си пасваха, о, дори повече от прекрасно! Преглътна, като че ли така можеше да задържи надигналата се вълна на желанието, което крещеше да я повали и да проникне в нея веднага, без предварително да я приласкае и подготви.

Деверил Пейгън, преминал през четири йогийски коли и обучен в индийското изкуство на любовта, осъзна, че е забравил всичките си умения и стои на ръба да я обладае свирепо и първично, без да се съобразява с нея, да получи само своето като разгонен самец.

Ето още едно доказателство за това, колко добре върши тя работата на Ръксли, каза си мрачно Пейгън.

Продължи да се бори със себе си, за да изплува над мрачния порой на желанието. Помисли за жената, която бягаше по лондонските улици, безпомощна и изплашена от дебнещата я по петите смърт. Спомни си нейната пламенност и упорития й отказ да приеме помощта му.

Тя беше смела, онази жена. Беше страстна, прие го и го приласка без преструвка, което го влуди. През онази нощ той бе усетил, че тя му отговаря искрено, че нейният глад за любов е не по-малък от неговия. Къде беше изчезнало всичко това сега?

Пътуването от Англия сигурно е продължило около три месеца, ако е плавала с товарен кораб. Три месеца в ръцете на хората на Ръксли? Почти цяла вечност. „Какво са ти направили, Синамон? Какви тайни се крият зад смръщеното ти чело? Може би са неща, за които е по-добре изобщо да не си спомниш?“

Пейгън застина неподвижно. Тялото му се напрегна. Нямаше да му е лесно. Дори за мъж с неговия опит. Отклони мислите си от желанието, превърнало се вече в болка. Загледа втренчено лицето й, бясно пулсиращата веничка на шията й, трескавата руменина, избила по страните й, синьо-зелените й очи, изпълнени със страх.

— Нараниха ли те, Angrezi — попита той с нисък, нежен като милувка глас. — От това ли се боиш, да не те заболи?

Барет премигна, объркана от тази нова нотка в гласа му. Прехапа пресъхналите си устни. Това пък какво беше? Защо той… стана внезапно толкова загрижен?

Някой нов номер?

— Да ме заболи? Не… не разбирам какво искаш да кажеш.

Пейгън не можа да прецени дали това е лъжа. Може би тя самата не знаеше.

— Мисля, че разбираш. Освен това мисля, че се страхуваш, страхуваш се да искаш каквото и да било.

Тя усети нова вълна на страх. Неясни и жестоки видения от миналото внезапно изскочиха в съзнанието й. Силни, впиващи се пръсти. Дъх, горещ и неприятен. Усещането, че е наблюдавана непрекъснато през всички тези безкрайни дни сред океана…

В гърлото й се надигна стон. Не! Не бива да мисли за тези смътни видения! По-добре да ги остави за през нощта. За сънищата, които я вдигаха от леглото. Ако продължаваше да мисли за спомените, в главата й щеше да нахлуе онази ужасна пулсираща болка.

— Спри! Не… мога да си спомня!

Погледът му я пронизваше като острие на кама.

— Мисля, че можеш, соколице. Само трябва да поискаш да си спомниш. — Тялото му се притисна по-силно до нейното. Тя ясно почувства всеки стегнат мускул, всяка гладка кост.

Поиска й се да изкрещи, защото вихърът от противоречиви чувства я разкъсваше. Искаше да го отблъсне от себе си, искаше да го притисне още по-плътно. Искаше да го удари през лицето, искаше да опита с език водата, която се стичаше на вадички по скулите и устните му.

Мили Боже, така ли се полудява!

Тежестта на тялото му я прилепи плътно до каменната стена. Бедрото му се промъкна още по-дълбоко между свитите й крака. Пръстите му започнаха да описват бавни кръгове по пламналите й длани.

— Искам те, Синамон! — Слабините му горещо пулсираха. Барет се оказа уловена между гранитната скала и гранитните му слабини. Всеки кръг по дланите й засилваше усещането за суровата сила, която той излъчваше, сила, която изцяло я подчиняваше.

Устните му се долепиха до ухото й. Езикът и зъбите му заиграха с изтънчено умение с меката му част, а после, лек като перце, езикът му погали вътрешната извивка на ухото.

Барет потрепери и затвори очи пред тази чувствена атака.

— Пейгън, спри…