Рубинът

Разтрепери се и затвори очи, за да спре нашествието от образи.

Последваха още. Болка. Гадене. Ужасно, непреодолимо безсилие.

„Не, не мисли! За Бога, погреби всичко дълбоко в себе си, там, където не можеш да го намериш повече!“

Устните му се плъзнаха по шията й. Бяха горещи, нетърпеливи.

— Недей да се бориш с тях, Angrezi! Спомени и миналото — това е част от тебе. Както и това сега е част от тебе!

— Не… не мога. Пейгън. Не ме карай! Ти… не разбираш!

— Не разбирам? Не, за Бога, не разбирам! Но ще разбера, Синамон! Можеш да бъдеш сигурна в това!

Тя чу как той простена и разбра, че съзерцава набъбналите връхчета, релефно очертани под мокра долна риза.

О, Боже, не! Не можеше да издържа повече! С всяка изминала секунда тъмните спомени я завладяваха все по-неудържимо, а тялото й предателски отстъпваше към признанието и поражението.

Тя стисна очи в яростната си съпротива срещу топлината му, срещу огъня, който той разпалваше у нея. Но дори и със затворени очи тя усещаше поглъщащия му поглед, който я държеше като в любовна прегръдка. Обаче тъмният мрак между тях не можеше да се нарече любов, замаяно си каза тя.

Нямаше смисъл. Той победи. Тя усети как бавно и дебнещо от самата й същност се надигна безразсъдният глад. Още веднъж бе успял да я накара да почувства неща, които не трябваше да чувства, да иска онова, което не трябваше да иска. От устните й се отрони сподавено ридание. Обезумяла, тя го заудря по гърдите.

— Недей, не прави това с мен, Пейгън! Не искам да си спомня!

Най-после го каза! Изведнъж се зарадва, че той разбра и че тя застана с лице към истината.

Гласът му беше странно нежен.

— Знам, meri jaan. Знам го отдавна — макар и толкова близко, очите му бяха непроницаеми. — Но тези отговори са ти толкова необходими, колкото и на мен. Днес ние двамата ще ги получим.

Барет отчаяно се замята, въпреки че той я побеждаваше със силата на тялото си, с изгарящата си топлина, която проникваше в нея от допира на пулсиращата му мъжественост. Тя разбра, че всеки миг победата му ще бъде окончателна.

— С-спри, Пейгън!

Но мъжът над нея не я чуваше.

— Опитай се да ми кажеш, че не изпитваш същото. Кажи ми, че не ти харесва докосването ми.

Страните й поруменяха. Понечи да произнесе тези думи, но погледът му я прикова неподвижна и безволева.

Жасминовите храсти наоколо се полюшваха под полъха на вятъра и от тях се сипеха червени и бели цветове върху кожата й с цвят на слонова кост. Уханието им я упои. Тази неземна красота се изсипа върху нея като благодатен дъжд, проникна дълбоко и изцяло я завладя. Тя започна, опита се с думи да изрече всичко онова, което почувства в този момент.

Но не успя.

Защото Пейгън склони главата си и започна да поема и отмахва с уста нежните цветчета. Горещите му устни след всеки цвят се допираха до пламналата й плът.

Барет се напрегна и го побутна назад, но протестът, който напираше върху устните й, се превърна във въздишка на наслада.

Очите му се замъглиха при този тих стон.

— Следващия път ще те имам върху легло от розови цветове, Angrezi. — Той повдигна ръцете й, сключи ги зад главата й и намести бедрата си между неусетно разтворените й крака. — После постелята ни ще бъде от жасминови цветове и лилии. Мили Боже, никое цвете не може да се сравни с копринената ти кожа!

Мъхът под тях беше мек и прохладен, а водата гальовно се плискаше в камъка. Но ръцете му бяха горещи, изгарящо горещи.

— Представи си го, Синамон! Представи си как лежиш сред копринените завивки, обточени с малки златни звънчета, а по голото ти тяло са пръснати скъпоценни камъни. Представи си уханието на нощта и сливането на телата ни, как кадифето приема стоманата, как топлината поглъща топлината. А сега ме погледни и ми кажи, че не искаш всичко това. Ако ми го кажеш, ще те оставя на секундата.

Барет стисна очи и се опита да отблъсне тези видения, да не предусеща насладата. Но те завладяваха съзнанието й с всеки удар на сърцето й и ставаха все по осезаеми и желани.

За Бога, тя знаеше, че ще стане точно така, както той казваше, и дори повече. Как да се бори с това?

— Мълчиш? Все още отблъскваш спомените и задържаш чувствата си?

Пръстите му се плъзнаха надолу без предупреждение и разкопчаха брича й, за да се заровят навътре и да замилват нежно корема й. Бедрата му се задвижиха и бавен, мъчителен ритъм. Видя как тя потръпна от нарастващата възбуда. После бавно я погали с загрубелия си палец.

Очите й мигновено се отвориха. Когато пръстът му доближи върха на нейната женственост, мълния разтърси всеки нерв, всеки мускул от тялото й. От устната й се надигна стенание, защото там, където я бе докоснал този силен и галещо нежен пръст, изригна огън.

След това продължи да прониква в нея.

Господи, той не можеше… тя не трябваше!

Започна да се бори почти несъзнателно. Да хапе, да дере и отчаяно да се мъчи да го спре по пътя към нея. Знаеше, че страстното му желание ще бъде много по-бушуващо и опустошително, отколкото изобщо може да си представи.

Въздухът около тях сякаш затрептя от борбата им. Борба, стара като света.

— Отдай ми страстта си, Angrezi! Покажи ми, че си тази жена, която беше там, под снежинките. Жената, която не успях да забравя…

По гранитната плоча се плъзна вълна и заля краката им.

Близо, толкова близо.

Сърцето й подскочи. В съзнанието й запрепускаха спомени. Все още смътни и студени, толкова студени…

Тогава тя разбра, че ако се огъне пред него, тези спомени ще се върнат изцяло и ще донесат онази, старата болка.

„Действай! Бори се!“ — заповяда си тя отчаяно.

Тя се заизвива и замята, но така само притисна още по-плътно твърдите зърна на гърдите си до неговите. Притисна се още повече към нежните му силни пръсти, заровени дълбоко в нея.

Погледът му отново обхвана изпъкналите под тънката й риза гърди. Желанието раздвижи диво и неудържимо чертите на лицето му. Нещо й подсказа, че това желание е коренно различно от глада на тялото му.

Дишането й отново стана пресекливо. Прикована под него, отворена за проникването му, тя усети как връхчетата на пръстите й пламват, как започват верижно да предават огъня по всеки нерв и всяка клетка на тялото й. Разгоря се цялата.

Изгаряше за него, само за него.

И той го знаеше, дяволите да го вземат!

Единственият звук около тях беше шума на падащата вода. Пейгън я гледаше мълчалив, мускулите по стиснатите му челюсти играеха.

Внезапно ръката му, проникнала дълбоко в пламналата й мекота, спря. Накара я да го чака, гледаше я как чака, как трепери, защото тялото й предателски го молеше да не спира.

В този момент той я предизвика да тръпне от желание, точно както й бе обещал.

Пресъхналите й устни тръпнеха. Сега вече гладът бе нахлул и в нея, беше станал част от нея, както кръвта и плътта. Тя надигна бедрата си и обезумяла се и се заизвива.