Рубинът

— Пейгън… — освободените й ръце се заблъскаха хаотично в гърдите му с безсилна ярост.

С безумно желание.

— Кажи ми го, Angrezi! Кажи го. Аз те искам цялата, заедно със спомените ти.

— Аз… о-о-о, Господи, не…

— Кажи, че ме искаш. Кажи, че искаш това — пръстите му леко се раздвижиха.

— Аз… върви в ада, Пейгън!

Сенки и мъгла. Огън и разкъсващ страх. О, Боже, защо те винаги са заедно?

— П-пусни ме!

— Добре. Щом така искаш — той бавно се изтръгна от кадифената й мекота. Лицето му бе сякаш издялано от гранита, върху който лежаха.

Но Барет откри, че сега пустошта е по-страшна от страха. Тя затвори очи и заби нокти в мускулестите му рамене.

В този безумен миг очите му потъмняха.

— Отвори очите си, соколице моя. Отвори съзнанието си. Гледай ме, когато правя любов с теб. Гледай ме, когато тялото ти изгаря.

Бузите й пламнаха, но тя се подчини на повелята му. Мислеше само за властното му докосване.

— Боже, колко истинска е твоята страст! Никога… никога… Това ме кара да искам… — но той рязко стисна зъби и не довърши.

Пръстът му отново се насочи към нея. Бавно и внимателно си проби път, докато не намери малката, гладка като кадифе пъпчица, която запулсира под лекото му докосване.

Издиша силно през стиснатите устни. Гърбът й се изви като на котка. Закопня за невъзможни неща — доверие, надежда — за цял живот. Неща, които никога не можеха да се сбъднат.

Между врагове, каквито те бяха.

Пейгън мълчаливо наблюдаваше как насладата я превзема. Бързите му движения бяха безкрайно приятни и възбуждащи. Не му убягнаха тихите й стенания и жадуващото трептене на тялото й в отговор.

— Аз те… мразя, Пейгън! Да не си мислиш… о-о-о… че това е нещо друго, освен сладострастие. Нещо, на което ме научи ти!

Устните му се отпуснаха в лека усмивка. Кръвта й сякаш се бе сгъстила от тежкото сладко опиянение на неудържимото желание. В този миг езикът му проникна между устните й. Започна да се плъзга в забавен ритъм, сякаш цялото време на света му принадлежеше. В гърлото й се надигна стенание. Горещият влажен език навлезе по-дълбоко. Имаше тръпчивия вкус на чай и на билковата отвара на Мита. Всяко негово движение се предаваше на пръстите му, заровени дълбоко в нея.

Барет отчаяно се помъчи да освободи устата си. С тихо ръмжене той я замилва по-настойчиво с езика си, а пръстите му продължиха влудяващото си докосване. Те се движеха, долепили устни, слели езици. Бяха в центъра на една гореща вселена. Ръцете му сътворяваха магията на блаженството.

— Добре, Синамон. О, Господи, дяволски хубаво е! Движи се — да, точно така! — той проникна още по-дълбоко и я завладя докрай.

Пръстите на краката й изтръпнаха. Тогава тя осъзна, че отговаря на всяко негово движение. Този мъж владееше до съвършенство изкуството на любовната възбуда.

Той беше магьосник, жрец. Тялото й бе отворена книга за него.

И въпреки цялата й решимост да го спре, тя просто бе подчинена от умението му. Призна си го твърде късно, защото той вече я бе завладял, бе я дамгосал със своя знак, точно както златната верига, която тихичко прозвънваше по напрегнатия й корем. Неговата верига. Неговата жена. При тази мисъл се задъха. Изведнъж го пожела — да бъде негова собственост, негова любовница, негова само негова. Пулсиращите му слабини бяха доказателство, че и той го иска. Тържествуваща, тя бе сякаш пометена от избухналото желание да го накара да бъде по-настоятелен.

Да го притежава така, както той нея, да го погълне без остатък, да полетят в пламъците към безкрая от огнени искри.

Тя усети, че в този момент е жива, изпълнена с безумен живот. От много дълго не се бе усещала така.

Пейгън погали с ръка едното съвършено розово зърно, докато то болезнено се втвърди, после бавно го успокои, преди да започне отново. Дълбоко потъващите му пръсти повториха същото движение, в началото бавно и дразнещо, а после в див вихър.

— Кожата ти нашепва приказки за невиждани места. Когато тръпнеш така, виждам необятни пролетно- зелени поля. Усещам наслада, която ще ни възвиси до райските небеса. — Сега устните му се долепиха до влажната й кожа, езикът му докосна тъмнорозовото зърно, което жадно пое допира му. Той го захапа и леко го стисна, а единствената преграда между тях беше фината материя на долната й риза. С всяко движение сладкото й мъчение нарастваше.

Внезапно тя страстно закопня да се освободи, между тях да остане само голата й кожа и единствено да усеща устните и пръстите му. От устата й се изтръгна ха слаби задъхани викове и тя се заизвива под него.

Той сякаш предусети копнежа й и за миг дрехата му бе разкопчана до долу. Розовите й гърди изскочиха освободени, молещи докосването на зъбите и езика му. Но Пейгън все още не бързаше. Той само я съзерцаваше. Лицето му поруменя.

Тя го желаеше, тя не се противеше на желанието си.

— Пейгън… — тихо и безпомощно изстена тя.

— О, соколице моя, колко си съвършена! — дрезгаво каза той. Чак тогава се наведе към нея и смъкна ризата от раменете й. Отново отмахна нападалите жасминови цветове от кожата й, а после пое между зъбите си набъбналото розово зърно.

Барет разтреперана заби пети в камъка. Отдавна и съзнанието й не остана място за разум и благоприличие, тя бе прескочила всички забрани. Устните му бяха меки и изгарящи. На тласъци от тях навътре към нея струеше насладата. В началото бе нежен, после груб, защото мъчителният му глад ставаше неудържим. Този глад поглъщаше жизнената му енергия още от мига, в който се видяха в Лондон.

— Искаш ли го, Angrezi? Искаш ли ме сега?

Барет се изпъна като струна. По вените й течеше разтопена лава. Отговорът й прозвуча слаб, изпълнен със сласт.

— О-още!…

До съзнанието й достигна смисъла на изречената дума и тя сякаш се стресна от собственото си безумие. Но и това последно чувство на свян изчезна при одобрителния смях на Пейгън. Пръстите и устните му продължиха да тъкат гъстата паяжина на насладата върху тялото й.

Светкавица… Тя хвърли светлина върху онази нощ в Лондон.

Заедно със светкавицата я прониза страхът.

— Пейгън! О, Господи, не!… Не мога…

— Да, Синамон. Още повече! Сега, докато изгаряш за мен. Докато виждам как насладата нежно те разкъсва. — Пръстите му потънаха дълбоко, все така пъргави и устремени, а зъбите му си играеха с набъбналото възбудено зърно на гърдата й.

Когато тя се извиваше нагоре, Пейгън я посрещаше с нисък гърлен шепот, който дразнеше пламналата й кожа. Когато простенваше, той изпиваше звука с жадни устни.

— Харесва ли ти, Синамон?

Отговорът беше неудържимото трептене на тялото.

И тихите викове, които издаваше, останала почти без дъх.

Когато ръцете му смъкнаха бричовете й, тя се надигна към него, тръпнеща, обезумяла, копнееща за нещо, което не можеше да назове, не можеше да си спомни. Нещо, което може би никога не бе познавала.

Очите му сякаш я поглъщаха бавно и постепенно цялата. Задържаха се на златната верига, която обхващаше тънкия й кръст. Неговият знак. На неговата жена.

Но смътните видения прииждаха и сякаш я повлякоха със себе си. Внезапно Барет видя студените