Рубинът

Всичко, което имаше значение за него сега, беше сладостното усещане за тежестта на тялото й върху него, за допира на тъничките пръсти, плътно притиснат до гърдите му.

След час или два той сигурно щеше да се ожесточи. Знаеше го. Но сега…„сега“ беше предназначено за мечти, за забрава. „Сега“ беше за доверие.

Въздъхна.

Тя промърмори, изтощена и доволна.

Те заспаха, приютени в гостоприемната постеля от пясък, без да се разделят.

Зад тях в безкрайно редуване се простираха долини и хребети, които изпълваха хоризонта с неясните от вечерния сумрак очертания в смарагдовозелено и охра. Небето беше наситено тюркоазено. Минаващите облаци променяха окраската си от лилаво до тъмнорозово под последните лъчи на залязващото слънце. А то, в кървавочервено и златисто великолепие, потъна зад далечните върхове — там, където ги чакаха просторните зали и сенчестите веранди на Уиндхевън.

* * *

Пейгън се раздвижи в съня. Пръстите му се разтвориха, забиха се в топлия влажен пясък и го набраздиха.

Усмихна се и се събуди.

Първото, което видя, беше лицето й — спокойно отпуснато в съня. Косата й се разстилаше и върху двамата като плътен златист облак. Ухаеше леко на жасмин.

Усети как слабините му се напрягат, как мъжествеността му запулсира от избухващите огньове сред влажната мекота, където бе потънал.

Едно движение, едно меко приплъзване по-навътре, и тя щеше да се заизвива под него, готова отново да го приеме.

Тялото му изкрещя от ненаситен глад, но мускулите му се стегнаха като стомана в усилието да се овладее.

Погледна надолу към слетите им тела, към тънката златна верига около стройния й кръст. Гледката го кара да я пожелае толкова стихийно, както не бе пожелавал от години, а може би и никога досега. Един лек натиск — само толкова стигаше. И тогава Пейгън застина.

Страните и гърдите й бяха зачервени и ожулени от несъзнателната му грубост, от безумната му страст. Почувства се виновен.

„Не така, Angrezi. Не съм искал да те нараня, да те предам“ Той бавно повдигна от лицето й кичур коса и го остави да се изплъзне като коприна между пръстите му.

Огънят в слабините му отново избухна — отначало с изгаряща болка, а после се превърна в адско мъчение.

Сега. Знаеше, че трябва да го направи сега. Иначе нямаше да го направи изобщо.

Лицето му се вкамени от нечовешките усилия да се контролира. Той се отдръпна от нея и се изправи на крака.

„По-добре така, соколице. По-добре един-единствен удар светкавичен и смъртоносен, който да убие всички надежди изведнъж и завинаги.“ Да, поне толкова той можеше да направи за нея.

Знаеше, че един ден тя ще му бъде благодарна за това.

* * *

Пронизителният вик на Нихал събуди Барет сякаш след цяла вечност.

Тя измърмори нещо и протегна ръка, все още в плен на съня.

Шепата й се изпълни с влажен хладен пясък, чиито кристалчета блещукаха на сребърната светлина.

Бавно отвори очи. Все още сънена, тя видя около себе си един свят във виолетови сенки. Въздухът бе изпълнен с аромата на околната растителност и вече бе попил хладината на настъпващата нощ. Слънцето бе потънало далеч на запад и върху хоризонта бе остана ла само една пурпурна ивица.

Барет се изтегна, все още отпусната и сънена. Усети странна, но приятна болка в мускулите си, която беше нова за нея.

Тогава си пое дъх и се изправи, а очите и мигновено се отвориха при нахлулия порой от спомени за тома което се бе случило.

Горещата кожа и търсещите пръсти.

Страстният копнеж и вълните на насладата.

— Пейгън!

Тя скочи на крака и се взря безпомощно в мрачните сенки наоколо. Вятърът изсипа бял дъжд от жасминови цветчета по главата й. Точно в този момент откъм другия край на езерото се появи тъмна фигура, която си проправяше път през храсталака.

Той беше с гръб към гаснещата светлина и Барет успя да различи само очертанията на лицето му и стегнатата линия на раменете му.

Сърцето й бясно заби.

— Пейгън, аз… аз…

— Виждам, че си се събудила. Добре. Оставих те да поспиш — гласът му беше рязък.

Защо беше облечен, с преметната през рамо пушка? Защо й говореше с този студен, безличен глас, от който дъхът й секна? Който уби радостта в сърцето й и сякаш я заля с ледена вода?

Към нея полетяха дрехи.

— Облечи се! Нихал всяка секунда ще бъде тук.

Тя несъзнателно хвана дрехите и се втренчи в него, неспособна да каже дума.

Англичанинът се извърна и закрачи напред-назад по пясъчния бряг.

— Хайде, по дяволите! Не се притеснявай, че те гледам! Не че вече ще има кой знае какво значение — последните му думи прозвучаха някак язвително.

Тънките й пръсти се вкопчиха в памучната материя. Смътно осъзна, че копчетата на бричовете й бяха на мястото си, зашити сигурно от него, а освен това имаше чиста риза, без съмнение от неговите.

Сърцето й лудо заудря.

— Какво… какво правиш?

— Мисля, че бях пределно ясен, Angrezi. Връщаме се обратно в лагера. Веднага.

— Но…

— Но какво? — челюстите му се стегнаха. — Това, което се случи, беше грешка, непростима грешка. Но никога няма да се повтори, уверявам те! В момента, в който пристигнем в Уиндхевън, предполагам някъде утре сутринта, ще те изпратя обратно в Англия. Все са ми останали някакви връзки там. Ще ти осигуря някакво безопасно място, където дори дългите ръце на Ръксли няма да могат да те достигнат.

— Но… — Барет го гледаше потресена. — Ти каза… помислих си…

Един мускул заигра по челюстта му. Отривисто й подхвърли сплесканата шапка, която несъзнателно бе мачкал между ръцете си.

— Не прави нещата по-сложни, отколкото са, Angrezi. Запази онова, което току-що се случи, заедно с другите си спомени. Може би в подплатена с коприна кутия, с дъх на лавандула и изсушен жасминов цвят. Или пък в изисканите редове на дневника си, ако така предпочиташ. Само не си въобразявай, че може да се случи отново, защото, проклет да съм, няма!

— Но… но аз не искам да си спомням за теб! Аз искам да съм с теб, да бъда част от живота ти. Тук, а не някъде другаде, независимо дали е опасно или не!

Той стисна юмруци. Гласът му дрезгавееше, когато отговори:

— И всичко това, за да се прави любов за час или два? Не, Angrezi, много