Рубинът

глас на Пейгън без съмнение предвещаваше буря.

Малцина бяха мъжете, които биха си позволили да говорят с Деверил Пейгън по този начин и полковник Адриан Хедли бе един от тях. Дългото им приятелство, преминало през най-тежките и най-хубавите години от живота ми, даваше на всеки един правото да бъде до болка откровен. И Пейгън преглътна гнева си, отпусна се спокойно в креслото и се взря в сивите очи на шотландеца.

Хедли от своя страна не се поколеба да използва разположението на събеседника си.

— Точно защото много добре те познавам, Деверил, затова те питам. Жената е красива и от добро семейство, ако не ме лъже интуицията. Тя обаче едва прикриваше враждебността си в мига, когато за първи път я зърнах на пътеката заедно с Нихал. Ти също. И все пак, ако не се лъжа, още не си отговорил на въпроса ми.

Първото желание на Пейгън бе да излъже. После бързо промени намерението си. Той несъзнателно повдигна единия си крак, загледа се в прашния си ботуш и въздъхна.

— Е, добре, Адриан. Ще чуеш цялата проклета история. Първо обаче, бъди така добър, и подкрепи разказа ми с чаша чай от новата реколта. И се опитай, ако можеш, да прибереш малко бодлите си.

Побелелият полковник отстъпи. Той мълчаливо се зае да приготви чая — първо, затопли кремавобелия порцеланов чайник, сложи внимателно чая, а след това го заля с вряла вода, която все още не беше кипнала.

Тук, в Уиндхевън, приготвянето на чая беше ритуал, към който се отнасяха с уважение. И двамата мъже пристъпваха с тържествена сериозност към него, за щото най-добре от всички знаеха колко продължителен и труден е процесът, превръщащ зеленото злато от семе в ароматно питие. Чаят се възприемаше като оценка на трудната и амбициозна задача, с която се бе заел Пейгън.

Плантаторът седя дълго време мълчаливо с порцелановата чаша чай в ръце. Вдишваше пикантния му аромат. Внимателно разклати кехлибарената течност, после отново вдъхна вдигащата се пара и чак тогава отпи малка глътка. Задържа я в устата си, прекара я бавно по езика си и чак тогава преглътна.

След това, за разлика от оценителите, които отпиват от питието само веднъж, за да определят качествата му, Пейгън изпи наведнъж гъстата кехлибарена отвара и въздъхна със задоволство.

— Дяволски добър чай, приятелю. Пенлив, но не прекалено силен. Листата са млади и са от първата ръка. Мисля, че ще вземе добра цена в Лондон. Между другото, приятно съм изненадан, че през последната седмица тук е било хладно. — Очите му се съсредоточиха. — Този вероятно е от долните насаждения. По южния склон, ако не се лъжа.

Хедли не успя да прикрие усмивката си при тона ново доказателство за изключителните способности им Пейгън като дегустатор. Само най-опитните биха усетили подобни фини разлики. За Пейгън обаче чаят се бе превърнал в смисъл на живота му и той жадно бе попивал всичко, на което стотиците му учители от Англия. Индия и Китай го бяха учили.

Останалото англичанинът постигаше сам. И след пет години напрегнати и много прецизни експеримент бе постигнал много.

Въпреки че бе възхитен от оценката на приятеля си, Хедли не се остави да се отклонят от темата на разговора.

— Браво! Отново си прав, разбира се. Познанията ти, честно казано, понякога дори ме плашат. Преди няколко века сигурно щяха да те изгорят на кладата заради тях. Сега обаче, повече ме интересува дамата. Мис Браун, така ли я нарече?

Пейгън отново отиде до прозореца, взря се в зелените редове на чаената си плантация. Дълго стоя така, стискайки в ръце полупразната чаша и чак след това започна разказа си за жената с коса от старо злато, която бе нарушила границите на собствения му плаж. Плантаторът пропусна само едно от цялата история — случилото се при водопада.

С всяка следваща дума веждите на Хедли се вдигаха все по-високо и в един момент Пейгън си помисли, че те завинаги ще останат така, извити нагоре в пълно недоумение.

— Боже Господи! Та ние живеем в деветнадесети век! Кой би направил подобно нещо?! Нима това нещастно и беззащитно същество не знае наистина кое е всъщност и не може да обясни как се е озовала на плажа ти?

Пейгън му отговори с лека, иронична усмивка.

— Това „нещастно, беззащитно същество“, както я нарече ти, стари приятелю, може да си служи с пушка толкова добре, колкото и аз, а защо не и по-добре. Освен това, тя разигра такава сцена на плажа, че накара трима силни мъже да се побъркат от страх. Спаси живота ми, два пъти. Така че, драги мой Адриан, тя е най-малко беззащитната жена от всички, които съм имал нещастието да срещна досега в живота си.

— Но ти сякаш й се възхищаваш.

— Да, прав си, приятелю. Мис… ъ-ъ-ъ… Браун е една доста необикновена жена.

— Но… — обади се шотландецът.

Пейгън преглътна ругатнята си, скочи на крака и стремително започна да кръстосва стаята.

— Но тя е и най-опасният агент, който ми е изпращал досега Джеймс Ръксли. Има задачата да ме шпионира, докато намеря рубина. — Пейгън прокара пръсти в гъстата си коса и се опита да я приглади. — А аз, о дяволите, нямам никаква представа къде е скрит този проклет камък. Единственото, което знам, е, че не е у Ръксли. В противен случай той не би се забъркал в такава каша.

— Това са много сериозни обвинения, Деверил. Надявам се, че имаш доказателства.

— Разбира се, че имам, по дяволите! Ръксли никога не е оставял каквито и да било следи за участието си в играта. Инстинктът ми обаче подсказва, че тя е пионка на врага ми и че появяването й на моя плаж съвсем не е случайност.

Хедли се почеса замислено по брадата.

— Може и да си прав.

— Естествено, че съм прав. Не позволявай на ангелската й външност да те заблуди и за секунда. Барет, ъ-ъ-ъ… Браун е хладнокръвен играч, който чудесно може да се грижи за себе си. Нищо че не може да си спомни точно за какво е изпратена. Още повече, че аз съм сигурен, че съвсем скоро паметта й ще се върне.

Слисан от чутото, Хедли промърмори нещо под носа си и се наведе, за да си налее още една чаша чай.

— Не мога да повярвам. Тя изглежда толкова покорна, толкова добре възпитана — полковникът поклати глава.

— Да, но външността в повечето случаи лъже. И двамата го знаем.

Старият мъж въздъхна.

— Май имаш предвид младия инженер, който миналия месец се появи на прага на имението с твърдението, че е болен от малария. Да, да — твърде примамливо беше предложението му да разчисти онази част на джунглата с някакъв нов експлозив, за да повярваме и добрите му намерения.

— Напълно си прав, приятелю. Твърде хубаво беше, за да му повярваме. За щастие, успях да го разкрия, преди да е подпалил сушилните и помещенията на прислугата. Не се съмнявам, ще след тях беше ред и на нас. След като му кажем къде е рубинът, разбира се.

— Не ми харесва тази проклета история, Тигър. Съвсем не ми харесва. И какво да правим, за да не си възвърне паметта тази… ъ-ъ-ъ… Барет. Току-виж и тя се опитала да направи подобно нещо.

Лицето на Пейгън се вкамени.

— Това остави на мен.

— Много добре — Хедли присви очи, изпи до дъно чашата си и я остави на масичката. — Това обаче не означава, че одобрявам цялата тази работа.

Пейгън не му отговори. Какво би могъл да отговори, когато полковникът бе изразил с думи собствените му мисли.

* * *

— Нося ви вода за банята, memsab. Съжалявам, че ви стреснах, но съм сигурна, че след една баня ще спите по-добре.