Хедли я въведе в осветената от множество свещи трапезария. Чашите от гравиран кристал и порцеланът, тънък като яйчена черупка, блестяха и отразяваха пламъците. Приборите бяха от ковано сребро. Барет забеля за, че на централното място е сервирано за трети човек.
— Тигъра отиде да огледа насажденията в долния край на имението. Не мисля, че ще успее да се върне до сутринта. Мита винаги сервира и за него. За всеки случай. Така че ще бъдем само двамата. — Възрастният мъж я гледаше изпитателно. — Надявам се, че нямате нищо против.
— Не. Не… разбира се, че нямам — отговори бързо Барет.
В мига, в който седнаха, срамежливо усмихнати цейлонки, закичени с орхидеи в косите и облечени с дълги до земята саронги, започнаха да внасят храната.
— Трябва да опитате от тези, мила. Наричаме ги
Барет покорно си взимаше по малко от всичко и чинията й скоро се препълни. При вида на тази толкова разнообразна, обилно подправена храна, стомахът и възторжено се разбунтува.
Хедли се усмихна.
— Ужасно е от моя страна да ви карам да чакате заради празните ми дърдорения. Хайде… сега опитвайте! Завиждам ви, че за първи път ще вкусите тази божествена храна. Мита наистина е превъзходна готвачка!
Барет скоро се увери, че шотландецът е съвсем прав. Пикантните и екзотични ястия бяха подправени с кокосов орех, кориандър, къри и синамон, както и много други аромати, имената на които тя не знаеше.
Англичанката опитваше всяко ястие много внимателно. Искаше й се да съсредоточи вниманието си върху изобилието и разкоша, които я заобикаляха. И въпреки това, всеки път, когато вдигнеше погледа си от чинията, тя забелязваше празното място и губеше апетит.
Разговорът им продължи близо час, запълнен най-вече от монолозите на развеселения полковник. В един момент Барет се облегна на стола си и се опита весело да се усмихне:
— Никога досега не съм яла толкова вкусна храна.
Лицето й помръкна. Как можеше да е сигурна в думите си, щом животът й преди да се озове на острова оставаше загадка и за самата нея.
Барет леко се намръщи и внимателно остави приборите си, загледана в танца на отразените светлини на свещите.
— Предполагам… Предполагам, че си задавате въпроса какво правя аз тук, но сте достатъчно любезен да не го произнесете.
Полковникът се опита да възрази, но Барет тръсна уверено глава и стисна ръце в скута си.
— Бих… бих искала да мога да ви отговоря. Но
Хедли се пресегна и я потупа по рамото с искрено съчувствие.
— Да, да… Тигъра ми каза. Дяволски мръсна история, извинете грубия ми език. А що се отнася до Дев, сигурен съм, че той
В този миг една кремавобяла нощна пеперуда прелетя над главите им. Крилете й хвърлиха зловеща сянка върху стената. Насекомото закръжи около пламъка на една от свещите. Кръговете ставаха все по- тесни и по-тесни, докато огънят я близна, сякаш я всмукна и я изгори. Чу се само слаб пукот, а пламъчето за секунди се разгоря по-силно.
Барет потрепери. Корсетът й изведнъж стана болезнено стегнат. Пред очите си виждаше крехките крилца на пеперудата, които само за миг се стопиха в огъня.
Внезапно в коридора се чу приглушен тропот на ботуши и тихият глас на Мита, която попита кой е. Отговорът бе на тамилски.
Стомахът й се сви на топка, гърдите й трескаво се повдигаха в дълбоко изрязаното деколте на синьо- зелената рокля, която Барет бе облякла по настояване на Мита. Стъпките се приближиха. Горещина обля лицето й.
Мъжът забави хода си и спря пред затворената врата.
Барет имаше чувството, че сърцето й ще изскочи, пулсът й чукаше в слепоочията. Тя се молеше Пейгън да продължи, молеше се да не й се налага да застава лице срещу лице с него. Усещаше, че все още е странни беззащитна, че не може да се справи с хаоса от чувства в душата си.
В същия миг дочуха гласа на Нихал.
Пейгън бързо подмина вратата и стъпките му заглъхнаха надолу по коридора. Остра болка на съжаление прониза Барет.
Чак тогава тя си пое дъх и осъзна, че през цялото време е сдържала дишането си.
— Разбирам, мила. — Въпреки че бяха потъмнели от напрежение, очите на полковника в никакъв случай не бяха враждебни. — Доста често съм ставал свидетел на подобно вълнение и прекрасно познавам признаците му, нали разбирате? Да, да… Жените си падаха по Деверил още на времето, когато беше петнадесетгодишен хлапак. Още тогава в него имаше нещо диво, някаква циганска необузданост, която ги привличаше както пламъкът привлича красивите нощни пеперуди.
Барет потрепери. В съзнанието й болезнено се върна образа на изпепелената пеперуда. Тя се опита да каже нещо, но от гърлото й не излезе никакъв звук. Ръцете й не можеха да си намерят място.
— Няма защо да отричате. Всъщност, не е нужно да казвате каквото и да било. Аз прекрасно разбирам всичко.
Барет се вцепени. В главата и отново закънтя познатото барабанене.
Думите монотонно се повтаряха — като заклинание.
Треперещите й ръце притиснаха слепоочията й. От ъгъла на стаята изплува сянка, която се усмихваше, а чертите на лицето оставаха неясни. Тя го чуваше, чувстваше го, но когато се обърна, сянката изчезна.
Барет осъзна, че спомените й се връщаха. Сякаш никога не бяха я напускали. Единственото, което трябваше да направи сега, бе да ги
Тя стисна очи и разбра, че сега вече наистина щеше да си върне миналото, което досега й бе убягвало.
Стори й се, че към нея със ситни, бързи стъпки се доближава малък, сивкав плъх. Белите му зъби се оголваха заплашително и се нахвърляха върху всяка част от тялото й. Това бе Страхът.
— Барет, мила… — гласът на полковника бе приглушен, толкова глух, като че ли идваше от много далече.
Тя
— Няма защо да отричаш… — Барет повтори думите си на глас, в началото по-тихо, после по-силно и заедно с това силата им нарастваше.
