Рубинът

Стори й се, че вече е успяла донякъде да събере разпилените парчета… Заедно с това растеше и Страхът. Имаше чувството, че в един миг плъхът ще я разкъса и тя ще се превърне в хиляди болезнени, гърчещи се парченца.

Барет се държеше, напрегнала волята си да му устои, докато в един миг тракащите челюсти потънаха в мрака, от който бяха дошли и осъзна, че миналото й вече стоеше пред нея. Трябваше само да отвори очи, за да го посрещне.

— Добре ли сте, мила? Може би малко бренди…

Гласът на полковника вече бе по-близо, но все още й се струваше чужд. Сякаш й говореха на език, който тя не разбираше.

Барет не му обърна внимание. В момента бе погълната изцяло от безличните сенки, надничащи от мрака.

„Да, искам го! За Бога, трябва да го приема. Заради самата мен. Заради Пейгън!“

Най-после тя отвори очи и видя пред себе си разтревоженото лице на Адриан Хедли. Синьо-зеленият й поглед премина през него и се вторачи в мрака зад гърба му. Тъмнината там ставаше все по-гъста, разстилаше се към тях със стъпки, отмервани с ударите на сърцето й.

Спомените се връщаха при Барет. Те блестяха в мрака като отблясъци от разпилени стъкла. Някои бяха сладки, други горчиви, трети — непоносимо мъчителни, докато…

Докато в един миг всичко дойде на мястото си. Всяко парченце от миналото зае позицията си в кристала, наречен Памет.

Светлината беше толкова ярка, че я заслепи и в гърдите й се надигна ридание.

— Мило мое момиче! Мис Браун! — силните, мускулести пръсти на шотландеца стиснаха ръката й с учудваща енергичност. — Трябва да ми кажете какво ви безпокои.

Барет дори не помисли да излъже.

— Може да ме наричате Брет, полковник Хедли — каза тя. Гласът й бе неестествено рязък и висок. — Просто Брет. Всички мои приятели ме наричат така. А що се отнася до… Никога не съм обичала името Браун — очите й бяха огромни. — Ако държите на формалностите, наричайте ме Уинслоу. Нали разбирате… Аз си спомних. Господи, вече знам всичко!

Полковникът я изгледа с нескривано любопитство. Рунтавите му вежди се повдигнаха въпросително. Преди да успее да отговори обаче, от вратата дойде друг глас — мрачен и властен. В цялото това напрежение нито Барет, нито Хедли бяха забелязали, че вратата се е отворила.

— Да, мила. За Бога, помогнете ни да разберем за какво всъщност става дума!

Той бе във вечерно облекло. Под черния камгарен плат на фрака му се виждаше риза от искрящо бял лен. Косата му бе все още влажна от банята и блестеше. Барет смътно осъзна, ме това е най-поразително красивият мъж, когото някога е виждала. Въпреки превръзката върху окото…

И най-разяреният.

Пейгън стисна зъби, видял как Хедли гали нежните й ръце. Той прекоси стаята, спря до огромния бюфет от черно лакирано дърво и си наля чаша уиски. Устата му се изкриви в подигравателна усмивка. Без да бърза, плантаторът отиде до мястото си и спокойно се отпусна в стола.

— Да, кажете ни, ако обичате, мис… Уинслоу ли казахте? Изгарям от нетърпение да чуя. Ако и тази ви история е толкова увлекателна, колкото другите, длъжен съм да те предупредя, Адриан, че те очаква нещо наистина интересно.

По бузите на Барет избиха две яркочервени петна. Те единствени оцветяваха бялото й като платно лице.

Напоследък гордостта се бе превърнала в спасение за нея. В началото това бе само инстинкт, но сега вече бе много, много повече.

Сега гордостта й се опираше върху увереност. Поредицата от бистри образи я върна десетина години назад, когато бе ударила нахалния Джеми Уерентън за това, че бе нарекъл дядо й „плиткоумен стар безделник, който има повече косми на главата си, отколкото мозък“.

Барет си пое дълбоко дъх. Сега тя тържествуваше, че си е възвърнала топлите спомени от детството. Нищо, че в това детство освен радост, имаше и много горчивина…

Дългите години самота в колежа. Тя никога не успя да се пригоди към лекомислието и празнодумството на връстничките си от Брайтън.

После си спомни за дядо си, който бе дошъл да си я прибере от крепостта на благоприличието и реда, каквато бе за нея училището в Кент. Бяха я изпратили там след смъртта на родителите й.

Да. Барет си спомняше всичко това. И въпреки че спомените й причиняваха болка, тя ги извикваше един по един, все по-близко до себе си, вглеждаше се отдел но във всеки и го поставяше на мястото му дълбоко в сърцето си. В мига, в който късчето се оказваше там, тя потреперваше от болка, но радостта и мъката се слива ха в едно — в самочувствието, че вече знаеше всичко за себе си.

Барет бе горда. Всички от рода Уинслоу бяха горди.

Донякъде гордостта й я бе забъркала в тази каша. Но не само нея. И дядо й.

Предчувствието за грозящата ги опасност отново се върна и я накара да потрепери.

Все пак, Барет знаеше, че докато тя е тук, дядо й е в безопасност. Сигурна беше, че е така. Сега, когато вече бе подредила отново всичко, когато пренави обърканото кълбо на спомените си, тя разбра защо миналото й бе най-добре пазената й тайна.

Англичанката здраво стисна ръце в скута си. Ако в момента пред нея стоеше само полковникът и продължаваше да я гледа с напрегната загриженост, тя би проговорила. Но не и пред мъжа с каменното лице.

На него тя не дължеше никакви обяснения.

— Чакаме ви, мис Браун… ъ-ъ-ъ… Уинслоу — гласът на Пейгън бе подчертано подигравателен.

Барет вдигна брадичка.

— Ще бъдете ли така любезен да ми налеете чаша шери, полковник.

— Разбира се, мила — Хедли се надигна объркан. Само за секунди той подаде в ледените й ръце пълна чаша с кехлибарената сгряваща течност.

— Господи, та вие сте замръзнала. Да, точно шери ви трябва. Пийнете, ще ви стопли.

Барет го послуша. Алкохолът премина през тялото и като хладен пламък — едновременно я пареше и успокояваше.

Прочисти гърлото си, без да отделя поглед от чашата. Когато най-накрая заговори, гласът й прозвуча малко глух, но овладян.

— Имаше дни в онази воняща стая, когато предпочитах да ме убият, разбирате ли? Знам, че самоубийството е смъртен грях, но бях готова да сторя дори това защото грехът да живея ми се струваше по-страшен. Непрестанен мрак. Непрестанен тътен и плискане на морски вълни. Очи, които непрекъснато надничат през шпионката — гласът на жената стана суров. — Веднъж се опитах да го ударя. Извадих един от обръчите на корсета си и се скрих зад вратата. Тогава чух, че стъпките спират пред вратата и малкото прозорче се отваря, за да ми подаде храната — ако вкисналата супа и мухлясалият хляб можеха изобщо да се нарекат храна. Той отново погледна отвора и аз наврях стоманения обръч.

Барет се вгледа в нощта.

— Той изкрещя. Нарече ме с ужасни имена и предполагам, че ги заслужавах. После ме биха. Беше… много неприятно — гласът й бе равен, монотонен — Разбира се, те не бяха глупаци. Никога не ме удряха на голо и гледаха да не оставят белези. Синините се разнасяха за седмица. За тях беше много важно как ще изглеждам, нали се досещате. Накрая обаче решиха, че ще е по-изгодно да ме… бележат. Така подозренията му щяха да намалеят.

Барет смътно дочу груба псувня от другия край на стаята, но не отдели погледа си от мрака, потънала дълбоко в спомените си.

— Нямаше как да им се противопоставя. Нямах никаква надежда за бягство — бяхме в открито море. Всеки ден, всяка секунда дори, бяха истински ад. По едно време престанах да се храня — тогава разбрах, че слагат в супата някакво упойващо вещество. — Очите й безцелно се взираха в нощното небе. — После ми обясниха с най-малки подробности какво ще се случи, ако още веднъж проявя непокорство.