Рубинът

Индийката отпрати с отсечен жест жените и отвори капака. Пред очите на Барет се разкри изобилие от платове, материи и цветове.

— Куфарите току-що пристигнаха от Коломбо. Sahib трябва да е пратил носачи веднага, щом ви е открил.

Мита започна да изважда от куфара ефирно нежни коприни, искрящи от цветове, и дамаски с вплетени в тях златни нишки. Всяка следваща дреха бе по-красива. Всичките рокли бяха дълги, с богато надиплени поли и изящно подчертана талия.

С истинско благоговение индийката извади от куфара рокля от аленочервен брокат, бродиран с кадифени рози.

— О! Всички са съвсем по мярка, — memsab. Тигъра има набито око, нали?

Барет беше сигурна, че е така, дори без да премери дрехите по тялото си. Както всичко, което Пейгън й бе дал да облече досега.

Мита ахна, не успя да сдържи изумлението си, когато извади следващата рокля. От ръцете й като водопад се разпиля синьо-зелена батиста.

Същият цвят като очите на Барет.

Англичанката бавно прокара пръстите си по моарираната коприна. Беше плътна и едновременно някак въздушна. В този миг главата й забуча от познатото до болка напрежение, пред очите й отново падна пелената на смътните спомени. Стори й се, че е пипала такава коприна и преди.

Да, някога тя бе имала точно същите копринени рокли, във всички цветове и модели. В мисълта й внезапно изплува образа на малко, слабо момиченце, което разсеяно поглежда отражението си в голямо овално огледало и премерва една след друга роклите.

Образът обаче бързо се изгуби и Барет разбра, че това е било много, много отдавна. На негово място бавно заплуваха размазани силуети, а заедно с тях и предчувствие за опасност.

Пръстите й се отдръпнаха от коприната като опарени.

— Memsab трепери. Студено ли ви е? Ще наредя да затворят прозорците.

— Нищо ми няма, Мита. Просто… Мислех си за нещо.

Барет решително вирна брадичка и се изправи.

— Добре тогава. Полковникът ви чака в гостната. Memsab трябва да побърза.

Англичанката едва се сдържа да не зададе първия въпрос, който тежеше на устните й. Не, след малко сама щеше да разбере дали Пейгън също е долу. Внезапно спря и подуши въздуха.

— Каква е тази миризма, Мита? Остра и сякаш с привкус на дърво.

Мита сведе очи и започна да усуква около пръста си подгъва на една от роклите.

— Това е миризмата на Тигър-_sahib_. Той пак пуши онези малайзийски пури. От това разбрах, че той… той е бил в стаята ви.

Двете жени си размениха погледи, пълни със скрито съперничество, но и със съзнанието за споделена тайна и недоумение.

— Мисля, че това сигурно също ще ви трябва — Мита повдигна от леглото парче бял плат.

Това бе корсетът, който Пейгън й бе забранил да носи по пътя. Барет внимателно огледа дрехата. Сега й се струваше твърде тясна и неудобна, дори чужда — сякаш принадлежеше на друг свят и на друго време.

Мита почтително го оглади с длан и й го подаде.

— Вашият е, memsab. Memsahib сигурно иска да си го сложи.

Барет все още се колебаеше. Трябваше да се пребори със странното нежелание да облече, дори да докосне тази дреха. Мита се бе погрижила корсетът да е изпран и изгладен. Единственото, което Барет трябваше да направи, бе да го облече. Англичанката обаче знаеше, че ако го приеме, ще приеме и света, към който той принадлежи — света на Англия с нейните старомодни и тесногръди правила за благоприличие и скромност. Отново щяха да й бъдат забранени лекотата и свободата, които бе открила тук.

— Memsab… — подкани я, обзета от любопитство, индийката.

Барет не отговори. Тя не откъсваше очи от белия копринен корсет. На какво се дължеше неприятното й чувство? Дали пък той не бе част от спомените, скрити дълбоко в паметта й?

— Ще закъснеете, memsab.

— Да, да. Разбира се — Барет пое дълбоко дъх и посегна да вземе корсета.

При първия допир с дрехата, сякаш искра прониза пръстите й. Побиха я ледени тръпки. „Какво става с мен?“

Англичанката измърмори нещо и взе коравия, обшит с железни банели корсет. Нещо я одраска. Един от обръчите се бе изкривил.

— Беше счупен и го поправих. Надявам се, че на memsab й е удобен така.

— Да. Да, всичко е наред, Мита. Благодаря ти.

Внезапно изпита желание да заплаче. „Защо, по дяволите, след всичко, което се случи през тези ужасни дни, един корсет ме разстройва толкова?!“ Може би защото той олицетворяваше всичко, което Пейгън ненавиждаше, всичко, което се бе превърнало в стена между тях…

Барет свали нощницата си и сложи корсета. Обръчите му сякаш се забиха в меката й плът и й причиниха болка. Колко е странно всичко това, помисли си Барет, опипвайки металните банели. „Колко е странно, че точно това наричаме цивилизация…“

* * *

Полковник Хедли я очакваше в гостната в западното крило на Уиндхевън. Барет се зарадва, че Мита я придружаваше. Сама тя едва ли би успяла да открие залата.

— А, мис… ъ-ъ-ъ… Браун. Изглеждате много по добре, приятно ми е да го забележа. — Едрите му длани топло поеха ръката й и я стиснаха. — Защо да си кривя душата, вие сте много красива. Надявам се, че ще извините стария полковник за момчешката му възторженост.

— Вие… Вие сте толкова мил — отвърна тихо Барет, трогната от неподправената му шотландска дружелюбност.

— Глупости, мила. А сега… седнете. Седнете, ако обичате. На вашата възраст, вярно, не е проблем; да стоите права, но на моята… Ставите ми вече се обаждат и краката не ме слушат както някога. Е, все пак, моите са видели малко повече, отколкото на някои други.

Чак сега Барет забеляза, че левият крак на полковника е обездвижен. Хедли леко се намръщи, отпусна дългото си слабо тяло в креслото до прозореца и внимателно изпъна крака си.

Барет бе любопитна да научи нещо повече за преживелиците му, но не го попита, защото знаеше, че той сам ще й разкаже, ако сметне за необходимо. Вместо това, тя внимателно заразглежда потъналата в цветя стая.

Покрай облицованите с тиково дърво стени бяха наредени порцеланови вази с бяло-синя украса. В тях бяха потопени всякакви цветя. Жасмин и кървавочервени орхидеи се редуваха с пищни рози, и всички заедно изпълваха стаята с упойващ аромат.

— Колко са красиви!

— Порцеланът е на Тигъра, а за цветята съм се грижил лично аз — каза полковникът, без да скрива задоволството си. — Един от малкото пороци, които може да си позволи старец като мен.

— Прекрасни са. Мисля, че никога не съм виждала такова богатство от багри. Вие трябва да сте вълшебник.

Хедли се усмихна стеснително, поласкан от похвалите.

— Не вълшебства са необходими, мила. Необходима е работа. Тук почвата е богата като в Девън. Единственият ми проблем е да държа надалеч проклетите насекоми. О, моля за извинение — поправи се бързо той. — Отвикнал съм от… ъ-ъ-ъ… женска компания, нали разбирате.

Барет беше приятно изненадана от последните думи на полковника, въпреки че не се запита защо.

— Ще пийнете нещо, нали? Шери?

Тя кимна и пое чашата, която полковникът й подаде.

От този момент нататък вечерта продължи в разговор за различни неща и впечатления. След около час