Рубинът

— Че тя някога липсвала ли ти е, нещо не си спомням, суров шотландецо.

— Е, все пак в късата ми памет не се навъртат чак толкова истории за въоръжени туземци, леопарди и куршуми на наемни убийци, капитане.

— Дяволите да ме вземат, ако и този път не ме хвана на тясно. — Гласът на Пейгън изведнъж стана сериозен. Той се канеше да продължи, но забеляза как кокалестото лице на Хедли се свъсва от недоумение.

— Как се казва… — възрастният мъж премигна и потърка очи. — Жена, за Бога! Кълна се в дъха си! Божичко, Пейгън, нима това наистина е жена!

Пейгън се скова, усещайки присъствието на Барет зад себе си така осезаемо, сякаш го докосва. Стори му се, че въздухът около него затрептя, наситен с топлината и мириса на тялото й. Сякаш току-що близо до него бе разцъфнал жасминов храст.

Лицето на англичанина се скова в мрачна, сурова гримаса.

— Хедли, запознай се с… ъ-ъ-ъ… мис Браун. Можеш да я наричаш Барет. Тя ще остане с нас няколко дни, докато организирам охраната й до Коломбо.

— Мили Боже, Тигър, къде… та това е… ти не ми каза нищо за… — Шотландецът промърмори още нещо под носа си и разтърси глава, за да подреди разбърканите си мисли. — Но… разбира се, Тигър.

Той протегна жилавата си, кокалеста като лицето му, ръка към жената.

Барет сковано се здрависа.

— Мис Браун, имам честта да ви представя полковник Адриан Хедли. Той ще ви покаже стаята ви и ще бъде на ваше разположение за всичко необходимо.

Хедли премигна още един път.

— Елате, мила. Ще ви заведа хубавичко да си отпочинете. Старият полковник ще се погрижи да бъдете добре настанена в единствената цивилизована стая на този огромен езически храм, който Тигъра толкова настояваше да построи. Забелязахте ли мавританските арки? „Паметник на грандиозната му самовлюбеност“ — така ги наричам аз. Да, мила моя, познавам Деверил от времето, когато изправен не беше по-висок от териер. Та оттогава самолюбието му може да се сравнява единствено с твърдоглавието му.

Полковникът потупа ледените пръсти на Барет и пъхна ръката й под мишницата си докато влизаха в къщата.

— Студено ли ви е, мила? Но защо се учудвам? Оня юначага с гореща кръв ви е влачил по хълмовете още преди слънцето да е изгряло. Чудесен начин да пипнеш малария!

Барет едва смогваше да възприема приказките му. Имаше чувството, че е попаднала в калейдоскоп, в който образите лудо се въртят. Тук всички бяха дружелюбни с нея, нормални. Сега обаче, бяха някак чужди.

В момента полковникът я водеше по един коридор с облицовка от тиково и палисандрово дърво. Барет усети как красотата на къщата я завладява като наркотик, впръскан във вените й. Дори въздухът беше сладостно тежък, наситен с аромат на лимон, камфор и сандалово дърво.

„Толкова е красиво“, мислеше си тя.

„… и безкрайно чуждо.“

Англичанката се опита да вникне в смисъла на думите, които полковникът редеше.

— …само си почивайте, мила. Без съмнение ви трябва време, за да се възстановите. — Хедли дрезгаво се изкашля. — Да се освежите и всичко останало. Мита ще се погрижи за вас. Не правете нищо друго! Само си почивайте!

Устните й потрепериха. Сега тя наистина с мъка успяваше да запази самообладание. Несвързаното бърборене на шотландеца донякъде я успокояваше, но в същото време ужасно я объркваше след умората и напрежението от последните дни.

— Звучи… звучи прекрасно. Много сте… мил.

Отговорът й бе съвсем сдържан. Барет дори не намери сили в себе си да се усмихне. Промяната бе толкова рязка, толкова голяма… Предната нощ тя бе спала в задушна палатка сред безпощадната, знойна джунгла. Дори тази защита тогава й носеше облекчение. Защото бе заобиколена от непознати туземни жители, от крещяща с контрастите си и опасностите природа…

А сега… Сега Барет се разхождаше сред разкоша на дворец, в който дори и най-смелият лукс бе реалност. Нищо не й пречеше да се почувства като принцеса тук. Въпреки всичко обаче, очите й оставаха мрачни. Пред нея постоянно заставаше студеното лице на Пейгън, здраво стиснатите му устни.

Барет яростно се опитваше да забрави твърдата решителност в гласа му, когато бе обявил намерението си да я отпрати далеч от Уиндхевън колкото е възможно по-скоро.

Тя бе очаквала тези думи. Защо тогава я нараниха толкова жестоко?!

— Е, хайде, хайде. Не се сърдете на Дев. Понякога той е доста груб, но и той си има топло кътче в сърцето. — Жилавите старчески пръсти потупаха ръката й. — Да, той е като кокосов орех — твърд и бодлив отвън, а отвътре мек. Единственият проблем е да пробиеш кората, нали разбирате?

Барет не разбираше. Това дори не я интересуваше.

Единственото нещо от значение за нея в момента бе мекото легло и горещата баня, а после да спи… да спи цяла вечност.

* * *

Кабинетът на Пейгън бе мрачен, с облицовани с кожа и махагон стени. Имаше много мебели, но не беше претрупан, както повечето чисто мъжки помещения. В привидния безпорядък се усещаше удобство и практичност.

В средата на стаята имаше две кожени кресла поставени едно срещу друго. В едното от тях, изпружил дългите си крака, седеше Пейгън.

— И така, Деверил, какво — по дяволите — прави и къде скита досега?

Хедли стоеше изправен до тежкото бюро от палисандрово дърво, отрупано с неразтворени писма, снимки, сметки и купища вестници, изпращани от Лондон със седмичната поща. Приятелската реплика на стария полковник прозвуча напрегнато, кокалестото му лице се бе издължило от неодобрение.

— Не пророни нито дума на тази млада жена. Тя също. И сляп да бях, щях да видя, че и двамата имате да си казвате нещо — продължи той.

Пейгън се изправи и нервно отиде до махагоновия бюфет, зад чиито витрини имаше много кристални чаши и бутилки. Той си наля два пръста уиски и го изпи наведнъж.

— Не е ли малко рано?

— Само едно в моя чест. За завръщането ми. Сам се поздравих — промърмори мрачно той.

Пейгън обаче знаеше, че дори и в този миг не е останал сам със себе си. Върху бузата си имаше белег, а по рамото му ясно личаха следите от зъбите й. Белегът под окото му вече не беше единственият. Рамото му още не беше зараснало. Всъщност, тези болки сега нямаха значение за него. Измъчваше го единствено пустотата в сърцето му.

И все пак, нито един страничен наблюдател не би се досетил за бурята, която бушуваше в душата на плантатора. Пейгън остави бутилката обратно в бюфета и отвори капаците на прозорците. В стаята нахлу светлината на зората.

През прозорците се разкриваше прекрасна гледки. Чаените полета, на няколкостотин метра разстояние от къщата, тревата на моравата пред нея — всичко зелено искреше с хилядите малки диамантени капчици на утринната роса. Облаците все още не се бяха разпръсни ли и въздухът сякаш тежеше от аромати — жасмин, червен ясмин, лимони и рози.

Пейгън се навъси и втренчи поглед в празната чаша, която бе забравил в ръцете си.

За Бога, защо всяко стръкче трева, всеки проклет ароматен цвят му напомняха за нея?

— Ти си я довел тук въпреки волята й. Прав ли съм?

Гласът на Хедли дойде до него откъм полирания китайски параван. Полковникът беше неподвижен. Изражението на лицето му също бе застинало.

— Били мой Адриан, нима не познаваш характера ми, че ми задаваш подобни въпроси? — Спокойният